Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
През 1911 година Мона Лиза е открадната от Лувъра. Веднага пред музея се стича тълпа от хора, които ден след ден чакат на опашка, за да влязат и да видят празната стена, на която е била закачена картината. Този епизод описва достатъчно добре отношението към Леонардо да Винчи още преди век. В наше време е безспорно, че Леонардо е абсолютното въплъщение на гения.
Картините му, достигнали до нас, са 24 на брой. Рисунките и илюстрациите са доста повече, но картините са съвсем малко, само две дузини, като част от тях са недовършени, жертва на неговия маниакален, вечен стремеж към съвършенство. При това има само девет картини, за които няма никакви съмнения, че са рисувани от Леонардо. Останалите 15 се водят „консенсусни“. Причината за тези дълги и сложни спорове е в това, че Леонардо е загадъчен художник със странна съдба. Той бяга от родната Италия във Франция – и взима Джокондата със себе си – там умира и сякаш изчезва от историята на изкуството. В следващите векове Микеланджело и Рафаело се редуват като носители на титлата най-велик художник и едва през ХІХ век уникалната комбинация от наука, изобретения и изкуство въвежда Леонардо в статуса на най-великия творец на всички времена.
Приживе Леонардо се опитва да се утвърди като инженер, бижутер, учен, изследовател и изглежда, че работата му като художник е някак второстепенна. Това само допринася за загадката. Картините му са малко, но всяка от тях е специална, уникална с това, че решава някакъв проблем, че по един или друг начин променя историята на живописта. И именно в това е неговия гений.
Впрочем именно през ХVІ век се ражда концепцията за гения. Само век по-рано художникът е просто занаятчия – понякога превъзходен, но именно занаятчия, който следва определени правила. Леонардо не спазва никакви правила – в картините му има загадки, символи и закачки, той неизменно провокира зрителя да е не просто наблюдател, а съучастник. Той е и първия творец в историята, който оставя повече идеи и намерения, отколкото завършени проекти, но именно в това е неговия романтичен пример – размахът на мечтите винаги трябва да е по-голям от живота.
Мадоната в скалите е една от първите картини на Леонардо. Всичко в тази прекрасна картина е различно, скандално и провокативно. На фона на живописната традиция до тогава – формална и застинала - Леонардо създава пластична, движеща се група фигури, при това базирана на сцена, която не е по каноничните Евангелия, а е базирана на апокриф. Никой на картината няма ореол, природата е нарисувана в най-големи детайли, като всеки вид скала или сорт растение могат да бъдат определени с точност. Тази картина слага символичен край на средновековната и ранно-ренесансова живопис в Италия и отваря пътя за едно различно изкуство.
Тайната вечеря, най-деликатната картина на Леонардо, също е своеобразна революция. Чисто технически това е опит на художника да наруши приетия до тогава начин за стенописване като рисува не върху влажна мазилка, а върху суха стена, за да може да използва по-ярки цветове и повече полутонове. Опитът му е неудачен. Макар и в лошо състояние, картината му е удивителна и в нея са съчетани два смислови пласта на Тайната вечеря, обикновено изобразявани отделно. На първо място това е евхаристията – хляба на масата, жестовете на Христос, всичко говори недвусмислено за превъплъщението. От друга страна за първи път Леонардо изобразява момента, в който Христос казва на учениците си, че един от тях ще го предаде. Стъписването, шока и неверието са изписани върху лицата на присъстващите и са подкрепени с жестове, като Юда е изобразен сред останалите, което също обикновено не се прави.
Картината Христос Спасител е сред най-полемичните в историята на изкуството, поне през нашия век. Продадена за почти половин милиард долара, авторството на тази картина си остава много спорно. Защитниците на тезата, че това е творба на Леонардо, се опират именно на новаторските елементи в нея – че Христос няма брада и няма ореол.
Мона Лиза или Джокондата е абсолютният пример за характерния похват на Леонардо „движение в покой“. На пръв поглед седнала спокойно със скръстени ръце, всъщност жената на картината се променя пред очите ни и е едновременно сериозна и усмихната, млада и зряла, красива и обикновена, „Сфинкс на красотата“, както я нарича Теофил Готие.
Света Анна с Мадоната и младенеца е една от недовършените картини на Леонардо, но също успява да промени конвенцията в изобразяването на тази сцена. В неговата интерпретация Мария седи в скута на майка си Анна и се занимава с малкото си дете. Това е напълно реална житейска сцена, като същевременно героите са нарисувани сякаш се намират на края на света.
Безспорните картини на Леонардо може да са само девет, но всяка е синтез на цялото му умение, опит и представа за света. Може би затова не е искал да ги завърши – светът на гения е съвършен повече от реалния, а един живот просто не може да стигне за това.
Comments