Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Голи, бели женски тела, ръце покрити с дебели златни гривни, черни прислужници, наливащи вода във ваните, пълни с ароматни треви, балдахини и задължително пазач с тюрбан, наблюдаващ от сенките – много е възможно така да е отпечатан в съзнанието ви арабският свят. И има причина за това. Клишето за харема, жените, слугите, евнусите и всички тези 1001 нощи е родено и подхранвано от фантазията от големи художници през XIX век, представители на ориенталисткото движение в изкуството. Впрочем, повечето никога не стъпвали извън Европа.
Европейската култура на теория отдавна е в контакт с исляма, ислямското изкуство и архитектурата. Нахлуването на мюсюлманските умеяди през 8 век в Испания, после в Малта и Сицилия възбужда интереса на християнските религиозни движения, които превеждат Корана, за да могат да го използват в богословски дебати помежду им. По-късно, през XVI век търговията между Османската и Сефевидска (персийска) империи процъфтява, а с тях и любопитството. Палестина е родното място на християнството, а Близкият изток е притегателна точка за постоянни поклонници.
Но клишираната ни представа за арабския свят в изкуството не датира от този автентичен опит, а от френския и британския колониализъм, когато западното културно въображение е завладяно от земите на юг от Средиземно море и на изток от Гърция.
Нашествия, търговия и пътувания от това време, което достига разцвета си през XIX век, раждат художествени шедьоври на художници като Йожен Делакроа, Жан-Леон Жером и Джон Фредерик Луис. Техните картини продължават да висят в музеите и да показват един образ на „Ориента“, изграден от стереотипни образи. И докато плочките, килимите, ислямските геометрични форми и керамика са много ценни вещи на места като Венеция, в картините точно това, което е истинско и автентично, остава само като реквзит. Изкуството (и политиката, разбира се) налага образа на арабина като ездач на камила с нос като кука, свиреп убиец с ятаган, развратник, а на арабската жена като гола одалистка в харем. Това, от днешна гледна точка, е голямо оскърбление към богатството на ислямската цивилизация, а вредните последици се усещат и днес.
Много често в картините на художниците от ориенталисткото движение е пълен гювеч от вдъхновение. Например Рудолф Ернст, австрийски художник, който все пак е пътувал извън Австрия в южна Испания, Турция и Северна Африка, прави скици на предмети, които ползва после при рисуването на картини, като миксира предмети не само от различни места на „Ориента“, ами и от различни епохи.
Това впрочем не е необичайно за това течение в изкуство, което много не прави разлика между арабско и ислямско. Ернст също така е обичал да се ласкае от „връзката“ си с арабския свят и за допълнително настроение е носел фес, докато рисува.
Много интересен е и Джон Фредерик Люис, британски художник, който освен експлоатирането на темата в свободна форма, обича да си прави автопортрети облечен в „близкоизточни дрехи“. Например на единия е нарисуван в Кайро (където все пак живее 10 години) с цветен шал върху тюрбана му, който е напълно съвременен, освен това индийски. Което не пречи на жена му, когато дарява картината на музея Виктория и Албърт, да твърди, че е на 1000 години и е от Константинопол.
Ето още един негов автопортрет:
Жан-Огюст-Доминик Ингрес, друг много известен художник от това направление, е направо обесесиран от образа на одалистките, въпреки че кракът му не е стъпвал в Близкия Изток или Северна Африка. Ингрес дори си е представя как ги наблюдава воайорски.
Друг като италианецът Чезаре дел'Акуа не е чак толкова еротичен, но той пък рисува образа на Ориента изцяло от въображението си по рисунки и неща, прочетени в пресата или библиотеката.
Независимо дали художниците прекарват време в арабския свят или не, всички те обслужват, вероятно напълно несъзнателно, един стереотип през цялото време. Тематичният материал си е същия и постоянен. Например пазачите в харема са разкошно облечени, облегнати лениво или пият чай или пушат, което доста допринася до всеобщото западно схващане, че арабите са мързаливи безделници.
Ингрес "Одалистка с робинята й" (1842 г)
Разбира се над всичко е образа на жената в харема, с което ориенталисткото изкуство е най-известно. Всички картини на харем и арабски жени са напълно нереални. Харемът е пространство от дома, което включва само жени и е изключено да са били допускани да му хвърлят поглед. Харемите не са били достъпни нито за познати, нито за непознати, а най-малко за европейски пътешественици художници. Образът на жените в харемите е просто по-приличен и приемлив начин да се задоволят мъжките европейски фантазии. Има дори понятие за това, нарича се „феминизация на изтока“. Жените на тези картини изглеждат достъпни за сексуална употреба по всяко време, образите са напълно пасивни, но това е просто начин да се задоволят воайорски щения.
Делакроа обаче е виждал жени. На едно от най-известните произведения на изкуството от този период „Жени от Алжир апартамента им“ се виждат три жени и прислужница, но това не е харем на арабски жени – на картината са нарисувани еврейски жени.
Всичко това прекъсва смисления културен обмен между Изтока и Запада. И днес някои от тези образи на пасивност, турски бани, мързеливи мъже (или терористи, изберете си), безумни клишета, създадени от „вдъхновените от Изтока“ артисти, вредят. И е хубаво, когато гледаме тези картини, да си даваме сметка за това.
Comments