Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
В последната година на липсващите пътешествия със сигурност сте посетили поне една виртуална екскурзия – ние с Елена го правим непрекъснато – и сте последвали минимум един профил в социалните мрежи, в който има красиви снимки от любими градове по света. Обзалагам се, че всичко красиво там е построено преди поне 150 години – защото модерните градове, нека бъдем честни, са утилитарни, еднакви и грозни.
Това, че модерният свят е грозен, е неоспорим факт, доказан със стройна система от аргументи и е трудно да не се съгласим с повечето от тях.
От зората на архитектурата първостепенната задача на строителите е не просто да изградят функционален обект, но и да го направят красив. Затова всичко старо е красиво – от мостовете от римско време, през викторианските фабрики, до търговските пасажи в Париж и Милано, прототип на сегашните молове. За някогашните архитекти не е било излишно разхищение да направят красиви перила на стълбищата, витражи на входната врата или цветни первази на прозорците.
И изведнъж, през 1910 година, австрийският архитект Адолф Лус публикува есе с красноречивото име „Орнамент и престъпление“, в което твърди, че да се добавят орнаменти към сградите е престъпление към благородната професия на архитекта, чиято цел е да е изцяло подчинен на чистата функционалност. Колегата му Льо Корбюзие подкрепя това твърдение с думите, че само сградата без декорации е „честна“, а формата трябва да следва функцията.
Впрочем това изобщо не значи, че някои от ранните образци на модернизма не са съвършени именно в своята простота на формите. Павилионът на Мис ван дер Рое в Барселона е идеален пример – в своето семпло съвършенство той е премислен и конструиран с не по-малък талант от един бароков дворец.
Скоро обаче функционалността става идентична с икономичност и пълно пренебрежение към всякакви декоративни елементи и намек за изящество. Развитието на строителните технологии позволява сградите да става все по-големи, груби и грозни.
Всъщност при сградите, също както и при хората, в наши дни е крайно относително разбирането за грозно и красиво. Всичко е релативирано до крайност. Ако преди век или повече за красива се смятала сграда, подчинена на принципите на класическата древност, за която е ясно, че ще остане хармонична и красива и след сто, и след хиляда години, днес за всичко се казва, че е „въпрос на вкус“. Никой не може да нарече дадена сграда, квартал или пейзаж „грозни“, защото веднага някой друг ще му възрази, че това е само мнение – днес грозното е винаги субективно. Както, уви, е субективен и добрият вкус.
Класическата красота в архитектурата до голяма степен е разчитала на това, че в пред-модерната епоха архитектите не са имали съвременната мания за оригиналност.
Строителството е следвало познати образци със стремеж те да се подобрят и усъвършенстват, докато днес целта на архитекта е да наложи своя индивидуален стил, да покаже визията си и креативния си дух. Странно защо никой не се сеща, че това е една от сферите на живота, в която импровизациите съвсем не са задължителни – също като в печенето на хляб или хирургията, по-добре да няма резки отклонения от проверените и работещи модели. Отличен пример за съмнителна оригиналност е току-що построената от Франк Гери кула в Арл, която се приема меко казано противоречиво от жителите на този прекрасен старинен град.
Една от основните причини старите градове да са толкова очарователни е в малките улички и факта, че всичко е построено компактно и с идеята навсякъде да се стига пеша или на кон. Съвременните мегаполиси, в които навсякъде се ходи с кола, вместо улици има магистрали и те дори нямат тротоари, може да са много функционални, но са бездушни и лишени от всякакъв уют.
Старите градове си имат уникални физиономии, обусловени от факта, че строителството по неволя се е извършвало само с материали, достъпни на място. Затова няма как да се сбъркат цветните дървени къщи на Скандинавия, белите средиземноморски постройки, стръмните покриви в Германия, балкончетата и дървените капаци в Италия и Испания. Едва модерното строителство от бетон, желязо и стъкло позволява да се строят огромни и напълно анонимни постройки, за които е невъзможно да се каже в кой край на света се намират.
Човекът е уязвимо, крехко същество и душата му се чувства на място в градове, които са оразмерени към него – уютни, чаровни, грациозни, без много ъгли и многоетажни потискащи постройки. Днес такива кътчета със стара архитектура и уютни улички обикновено са центровете на големите градове или малките европейски градчета и те са задръстени от хора – местните жители се стичат там през свободното си време, туристите обикалят на тълпи, а жилищната площ в красивите стари къщи струва космически суми. Комфортът на личното жилище в наши дни е евтин и достъпен за всички, но красотата си остава лукс.
Решението, както във всяка друга сфера на живота, е в доброто образование и просвещение. Една лошо написана книга ще изчезне в забрава, дори ако има шанса да стане бестселър за кратко. Една грозна сграда ще възпитава лош вкус десетилетия, може би столетия наред. Ние гледаме на политическия си избор като на инструмент за социална промяна, но освен че светът трябва да става по-справедлив, по-богат и по-зелен, време е да кажем и че искаме да бъде по-красив.
Comments