Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Бункерите в Берлин са най-красноречивите свидетели за преживяното от този град по време на войната. С изронени от престрелките стени, но непоклатими, те все още стоят на различни места в града и всеки си има своя уникална история. След войната окупационните сили се отървават от много постройки на нацистите, като специално съветската власт взривява всички сгради, които дори малко напомнят за имперската власт – включително двореца, който в момента възстановяват срещу острова на музеите. Само че с бункерите не става така – не е лесно да се взриви здание, чиито стени са от бетон, широк два метра. Така бункерите си остават част от пейзажа в града и преди обединението повечето се използват за складове.
„Имперският бункер“ на Фридрихщрасе е проектиран през 1941 година от Карл Бонац. Това е най-красивият бункер от всички, построени в Берлин, като идеята е той да се запази след войната, да се облицова с мрамор и да има представителни функции. Ето защо, погледнат отвън, той прилича на дворец, стълбищата му са реплика на Леонардо, а схемата на сградата е истинско произведение на изкуството.
От 50-те години до падането на стената бункерът е използван за склад. Основно в него държат плодове и зеленчуци, затова в квартала го наричат „банановия бункер“. След 1989 година, подобно на много други изоставени сгради, бункерът става клуб. При това не какъв да е клуб, в него се правят театрални постановки, гей партита, игри на пейнтбол, еротичен панаир, следи от това бурно десетилетие все още се виждат по стените на сградата.
Кристиян Борос – собственик на комуникационна агенция и колекционер на съвременно изкуство – купува бункера през 2003 година и си построява къща на покрива. Шест месеца отнема само пробиването на отвора за стълбата през бетонната плоча на покрива, дебела над два метра.
През 2008 година за първи път Борос излага част от колекцията си в бункера под името „Борос Колекция #1“. За четири години тя е видяна от над 120 000 души. Втората колекция стои още четири години, с още по-голям успех, а третата може да бъде разгледана до края на тази година.
Бункерът на Борос е едно от местата с изкуство в Берлин, където е най-трудно да се попадне – влиза се само с предварителна резервация, в група с гид, бройките на групите са малки и си е направо късмет посещението в Берлин да съвпадне с някое празно място за обиколка. Този път имах късмет и трябва да добавя, че преживяването си заслужава напълно дългото чакане.
Едва ли може да се измисли по-добра комбинация от бетонен бункер и съвременно изкуство. Част от произведенията са направени от художниците специално за определени помещения. Други пространства са специално променени, за да станат на по-големи зали – на места таванът е махнат и височината е на два или три етажа.
Единствено стълбите си стоят абсолютно както са били през войната, тъй като бункерът е паметник на архитектурата и някои части не могат да се пипат. Част от беседата по време на обиколката е на стълбището и усещането е много особено. По етажите всичко е изкуство. Вентилационните шахти са с надписи – Before, Between, Behind, Below т. н. Пропуснах да попитам дали това е част от експозицията, защото на такива места това никога не е сигурно. Във всеки случай е много уместно.
Колекцията с номер три на Борос е разположена на пет етажа и съдържа произведения на 18 художници, обиколката трае час и половина (до минута, по немски) и минава като миг. Както във всяка галерия, така и тук има неща, които са по-малко въздействащи или прекалено претенциозни за моя вкус, но повечето са страхотни като замисъл и изпълнение и като цяло впечатленията са ярки и силни, така че съм убедена, че просто няма начин поне някои от нещата да не се отпечатат трайно в паметта на всеки от посетителите.
Обиколката започва символично в първата зала с произведение на белгиеца Крис Мартен, наречено „Машина за разочарования“. Това е старо табло от гара, което с тракане превърта цифрите на разписанието. Само че на таблото на Крис Мартен всички табели са черни и таблото се върти напразно, без да показва нищо. Остава само звукът на очакването – дали пък този път няма да се покаже нещо различно?
Моята фаворитка от тази колекция е живееща в Берлин китайска художничка с абсолютно непроизносимото име He Xiangyu. Първото й произведение, през което минават посетителите, заема цяла зала и се казва „Злато и протеин“. Художничката е единствено дете в семейството, плод на политиката за едно дете на китайското правителство. Тепърва предстоят десетилетия, в които ще станат ясни пораженията, които тази политика е нанесла на хората в Китай – демографски и психологически. Върху самотните деца ляга огромно бреме, особено в култура, в която младите трябва да се грижат за старите. Произведението на китайската художничка представлява множество позлатени кори от яйца, в които има само едно яйце в цялата зала.
Младата американка Ейвъри Сингър е нарисувала картините си с помощта на компютър, като ги е оцветила така, че да подхождат на стените на бункера, нейните неща са изложени точно там, където има следи от игрите на пейнтбол. Самите сюжети на картините й са футуристични и изглеждат като триизмерни, все едно някой робот всеки момент ще скочи на пода като по филмите.
По време на обиколките в бункера е абсолютно забранено да се снима.
Отделни снимки могат да се открият в интернет, като единственото официално разпространявано изображение от колекция номер три е това на Катя Новицкова. Изборът не е случаен – самата художничка е направила произведението си като е търсила за него най-популярното изображение в гугъл. Оказало се, че това е въпросният съвършен бял кон. Впрочем, дори да не е така, фактът че над двеста хиляди души посетили бункера след това ще потърсят коня в гугъл, моментално ще го качи нагоре в класацията. Нали виждате тази червена стрелка?
Изобщо най-хубавото изкуство е това, което провокира моментална реакция – било то с хумор, както Катя Новицкова, с приказни фантазии като Уве Хенекен или със сарказъм като Петер Пилар. Последният работи с фотографски архиви и в бункера са изложени серии от снимки на къщи в предградията на немски градове, правени преди около половин век. Няма съмнение, че Германия е държава на реда и дисциплината, но видяно на снимка това е направо стряскащо – на снимките на къщите, направени в събота сутринта, навсякъде има паркирана кола, която собственика мие с маркуч. Навсякъде! В неделя се ходи на църква, събота е ден за миене на колата. В момента това е забранено със закон, тъй като подобен разход на вода е започнал да става проблем.
Последната инсталация е на бразилеца Паоло Назарет и включва всички възможни компоненти на въздействие чрез изкуство – рисунка, дрехи , текст, предмети, видео. На видеото Назарет е сниман обикалящ около едно дърво, вървящ назад, както са правели робите преди да се качат на корабите, защото вървенето назад изтрива миналото и човек тръгва напред в живота си освободен от бремето на досегашния си живот. В много отношения това е идеалният край на една изложба.
Comments