Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Никой никога повече няма да преживее онова, което са почувствали зрителите на първата изложба на Пикасо в СССР – броени месеци след смъртта на Сталин; зрителите на напускащата Москва колекция, пътуваща обратно за родния Дрезден; минаващите в редица пред Джокондата – за последен път за този век напуснала Лувъра. Комбинацията от усещането за нещо съвършено ново и невиждано, в съчетание с ясното съзнание, че този шанс е единствен в живота и иначе никога, НИКОГА няма да го видят, прави съветската публика готова да чака дни наред, да спи на студа и да благоговее пред изкуството като пред божество.
Ето това прави Ирина Антонова – изложби, които още се помнят, които няма да се забравят и няма да се повторят никога.
Тя е още студентка и току-що е постъпила в Пушкинския музей, когато през 1945 година пристигат военните камиони с трофеите от Германия и от тях започват да разтоварват картините от Дрезденската галерия – една от най-прочутите в света. Ирина Антонова е учила изкуство по време на войната, когато всичко е евакуирано, тя и колегите й са виждали картините на великите майстори само на репродукции. Когато от един от камионите свалят Сикстинската мадона на Рафаело, ефектът е неописуем – това е като лъч светлина от рая.
През 1955 година е решено картините да бъдат върнати в Германия и преди това за четири месеца да бъдат показани на съветския народ. Четири месеца пред музея има денонощни опашки, хората спят в двора, за да видят изложбата.
Откриването на изложбата с картини от Дрезденската галерия, 1955 г.
Ирина Антонова разказва, че още в първите дни забелязват, че опашката върви много бавно и се оказва, че просто хората един път влезли, стоят в музея цял ден. Единствен шанс в живота. За четири месеца изложбата е посетена от 1.2 милиона човека.
От изложбата се правят диапозитиви и Антонова и колегите й куратори обикалят с лекции из страната, за да стигнат картините да всички. Един ден, когато Ирина Антонова минава покрай витрината на антикварен магазин, тя разпознава картина на Лукас Карнах. Влиза вътре и на гърба й вижда печата на Дрезденската галерия, който познава отлично. Много бързо музеят се организира, изкупува картината и тя също е добавена към върнатата колекция.
През 1956 година в музея е организирана изложба на Пикасо. Само три години преди това умира Сталин – впрочем приживе Пушкинския музей служи като изложбена зала на подаръците на вожда, а изкуството е преместено. Безрадостен период.
И през 1956 година Пикасо е пълна смяна на парадигмата, огромен скок във всяко отношение.
Пред музея е борба за това кой ще влезе пръв. Легендарният Иля Еренбург, който е собственик на част от изложените творби на Пикасо, излиза при хората отпред и казва: „Чакахте тази изложба 25 години, сега почакайте още 25 минути“.
През 1974 година Джокондата гостува в Япония - събитие, което се случва за втори и абсолютно последен път в историята (един път картината е пътувала до Вашингтон). Ирина Антонова решава, че СССР има изключителен шанс, тъй като пътят обратно към Париж минава през съветска територия. Тя отива при министърката на културата Екатерина Фурцева и казва, че трябва да опитат да уредят престой на картината на тяхна територия за известно време. Фурцева, която е избрана за министър на културата далеч не заради културата си, пита: Мислите ли, че ще има интерес? Когато Антонова я уверява, че да, тя отговаря: "Добре, френският посланик е влюбен в мен, ще го уредя".
Джокондата е изложена в Пушкинския музей и хората стоят с часове, за да я зърнат за няколко секунди, а след това излизат отвън и се нареждат отново. Единствен шанс.
Джокондата пристига в музея
През 1975 година гостуват 100 картини от Метрополитън музея в Ню Йорк. В разговорите между московчани на думите „Ходих в Пушкинския музей“ се отговаря с въпроса „Колко часа чакахте?“. Други опции няма – единствен шанс.
През 1981 година се открива изложбата „Москва-Париж 1900-1930“. На нея изгрява звездата на руския авангард.
Днес, когато картините на руските авангардисти са най-скъпите в света, е трудно да се проумее как преди 40 години тази изложба е дала начало на исторически обрат, като е показала за първи път пред публика картини, които до тогава са били заключени в хранилищата недостъпни не само за публиката, но и за изкуствоведите – Малевич, Кандински, Ларионов, Гончарова. Хората чакат на опашката и се връщат по десет, по двадесет пъти. Единствен шанс в живота.
През 1996 година е изложбата „Москва — Berlin/Берлин — Moskau. 1900–1950“, насочваща за пръв път към идеята, че тоталитарното изкуство на Германия и СССР е идентично по своята същност. В момента, при късния Путин и възхода на носталгията по сталинизма, тази изложба вече е невъзможна. Отново – единствен шанс.
Последната легендарна изложба на Ирина Антонова е в последната й година като директор на музея – 2013 – „Викториански авангард: прерафаелитите“, посетена от 400 000 души.
Днес в границите на Европа, почти несъществуващи, за нас е възможно да стигнем до всеки шедьовър. И дори в тази свобода основното, което ни движи е същото, на което Ирина Антонова е посветила живота си – изкуството трябва да е за всички. И ако имаме шанс – да отидем и да видим. Този шанс може да е единствен.
Comments