Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Село Етиго-Цумари се намира в префектура Ниигата в Япония. Климатът е суров, снегът достига до 4 метра и тогава хората живеят само на втория етаж на къщите си. Всички са бедни, деца няма, защото младите заминават и единствения поминък е ориза. В началото на века един собственик на галерия в Токио решава, че може да спаси този район с помощта на изкуството и през 2001 година в селото пристигат Иля и Емилия Кабакови. Родени в Москва, живеещи в Ню Йорк, те са най-скъпо продаваните живи руски художници – по-точно той, но без Емилия Иля най-вероятно и до днес би рисувал затворен на тавана си в центъра на Москва.
И така, на брега на реката в никому неизвестното японско селце се появява инсталацията „Оризови полета“, която показва петте периода в производството на ориз – засяване, поливане, събиране… Селяните се влюбват толкова силно в скулптурата, че започват да я отпечатват върху чувалчетата с ориз, които продават. През зимата тези бедни оризопроизводители нямат пари за зимни дрехи и ходят облечени в конуси от слама с прорези за очите и устата. Същите конуси носят и фигурките от скулптурата на Кабакови през зимата.
По молба на селяните Кабакови им гостуват още два пъти и правят за селото „Арката на живота“, изобразяваща периодите от живота на човека и „Монумент на толерантността“. Сега предстои в село Етиго-Цумари да се открие музей на Иля и Емилия Кабакови. В местния етнографски музей вече има посветена на тях стая с инсталацията им „16 въженца“ – на всяко от тях виси безсмислена вещ, боклук, а на едното има бележка, обясняваща че „те казаха да вземем само най-необходимото“ и т.н. думи, препращащи към репресиите, холокоста и всяко нещастие на света. Японците ходят из стаята с фенерчета, четат и плачат. Благодарение на Кабакови село Етиго-Цумари в Япония има бъдеще.
През 2008 година двамата получават Премията на японския император. Това е еквивалента на Нобелова награда, която както е известно не се връчва за изкуство. От тогава Иля и Емилия Кабакови са със статут на „национално съкровище“ на Япония.
Тази история е много характерна за семейство Кабакови и достатъчно дълга, което също е характерно за тях. Запазената им марка в изкуството се нарича „тотална инсталация“ – идеята е, че те напълно преобразяват пространствата, в които правят изложбите си. Името Кабакови позволява това преобразяване да се случва на места, където подобни своеволия никога не са допускани – центъра Помпиду, Тейт Модърн, МоМА в Ню Йорк, Гран пале в Париж, а скоро – и в Арл, в града на Ван Гог.
Иля Кабаков ще навърши 88 години през септември, но графикът му е запълнен поне до 2025 година. Причисляват го към школата на „московския концептуализъм“, но той отдавна има възможност да прави неща, за които в московските си години не е и мечтал. Основната причина е, че през 1989 година се жени за племенницата си Емилия Кабакова и с нея заминава за Ню Йорк, с което започва международната му кариера.
Емилия е на 75 години, дъщеря й е начело на екипа, разработил ваксината на Pfizer и със сигурност прилича на майка си по размах на мечтите и организационни способности. Емилия е двигател зад всички проекти с името Кабакови, тя води кореспонденцията, организира изложбите, прави снимките на тях.
В момента на фестивала на светлината в Саудитска Арабия гостува техния „Купол“ – огромно по размер съоръжение, което свети в синхрон с музиката. Преживяването – защото случващото се е именно преживяване – казват, е неповторимо.
Инсталациите на Кабаков са необикновени и – неизменно – незабравими. Последната им голяма изложба се казва „В бъдещето няма да вземат всички“ и там централната инсталация е посветена на майката на художника – един лабиринт, в който през семейния албум е разказан животът й – трагичен, като на всеки обикновен съветски човек, с войната, лишенията и допълнителните ограничения на еврейското й име.
Сърцераздирателно, защото за всеки от нас животът на мама е началото на всичко, на нашия живот. Инсталацията завършва в залата със „Среща с ангела“ – съвсем буквална, нагоре по една стълба. Физическите измерения на случващото се, които при Кабакови са съвсем реални, буквално променят живота на посетителите. Любимата ми инсталация се нарича „Човекът, който излетя в космоса от своята стая“ и е правена през 1986 година, но и до днес е абсолютно понятна и невероятно силна с отчаянието и оптимизма си.
Иля Кабаков говори английски, но не може да пише или чете на този език, той си остава абсолютно руски художник. Това личи във всичките му произведения, независимо от техния жанр. И какъвто и да е сюжета им, те са понятни за всички – дори когато разказват за комуналните квартири и техния бит, техния ад. Някак си по целия свят хората разбират, всеки през своя ад.
Накрая винаги има нотка на оптимизъм – човек на 88 години не може да гледа в бъдещето без оптимизъм. Например ето така, по съвета на Кабакови: „Как да ти стане по-добре? Сложи си крилете“. Това е. И излитаме в космоса…
Comments