Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Тази книга иска да ни каже нещо и ние трябва да го чуем, усетим и преболедуваме, за да се случи магията на езерото и да стигнем, най-сетне, на другия бряг - щастливи. Езерото в книгата на Капка Касабова са всъщност две езера – Охридското и Преспанското, но повече от всичко езерото е символ – то е сърцето на Македония, жива рана на Балканите.
Капка Касабова започва историята от своето семейство, в което само две поколения назад живее болката по Македония – изоставената родина. Бабата на авторката – Анастасия – е една от многото македонски бежанци, дошла в България по принуда и носеща в душата си една неопределена мъка и тъга, които всички бежанци носят. Такава баба има и в моето семейство. Мисля, че подобни истории има в почти всички семейства по нашите земи – тук последните сто и петдесет години са давали обилно поводи за преселения.
„Към езерото“ е роман-пътуване. При това в много посоки. Най-очевидната е в пространството – в продължение на няколко седмици Капка Касабова обикаля земите около Охридското и Преспанското езеро като посещава всички забележителни места, но също и изоставените и пустеещи територии, преминавайки от държава в държава и разделяйки условно разказа си на три части – македонска (от Северна Македония), албанска, гръцка. Първата част определено доминира, защото именно там са корените на тъгата на баба Анастасия. Второто измерение на пътуването й е историческо – удивително е как всеки из тези земи помни родовата си история и ако до три поколения назад тя е малко или много ясна, то още по-древните предци се доизмислят, за да стане всичко мистично и героично точно като за книга. Тук няма нужда от официална история и имената на диктатори и вождове се появяват само като част от семейните драми или са вплетени в митовете на селата и градовете около езерото. Другото пътуване е духовното – и то е най-важното. Езерата са район, населяван от дълбока древност, с изобилие на църкви и манастири, на светилища на всички религии. В разказа до всички тях се стига с някакви препятствия, по стръмни стълби или по урви, някъде много нагоре или много надолу, за да се появят стари, магични и необяснимо прекрасни икони и стенописи, задължително с избодени очи.
Тази книга е много тъжна. Тя е цялата изтъкана от мъката на този край, беден и красив. По традиция хубавото издание на „Жанет 45“ от поредицата „Отвъд“ включва откъси от рецензии за книгата на различни издания, всичките чуждестранни. Някой сравнява историите в книгата с В.Г.Зебалд. Приликата е в меланхолията и сърцераздирателните истории, но ако при Зебалд героите са малко и животът им е описан от игла до конец, то при Капка Касабова има десетки герои и истории и ако има книга, на която тази досущ да прилича, то това е „Войната не е с лица на жена“ на Светлана Алексиевич. И там и тук жените са онези, които теглят най-много, които страдат и на които животът винаги обръща гръб.
Мъката по нашия край е красива. Протяжни са песните, но на тях се танцува, тъжни са стиховете, но по тях се пишат песни. Така и историята на Капка Касабова е като тъжна песен – красива, незабравима, по своему прекрасна и лечебна. Докато четях понякога имах нужда да спра и сякаш да изплувам от това езеро на балканската мъка, да се отърся от описанията за онова, което не знаем, но не бива да забравяме.
Това не е роман, а учебник. И тук, на Балканите, всички трябва да го прочетем. За да станем поне малко по-търпеливи, великодушни, опрощаващи.