Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Отличителна черта на изкуството до XVII век е, че като цяло се стреми да изобразява красота и идеалите, свързани с красотата. Един вид бягство от реалността за хора, които могат да си го позволят по стените на салоните и трапезариите им. Ето защо, когато на сцената излиза Караваджо, той прави революция. Обвиняват го в предателство, как може италианец да пренебрегне красотата в полза на „ужас, грозота и мръсотия на греха“. За първи път от картини гледат образи на истински, много често грозни, страшни, мръсни и обезумели хора. Неговият стил в рисуването е повлиян от живота му, от жизнения му опит. Не е случайно, че Артемизия Джентилески днес се смята рамо до рамо с Караваджо – творчеството й също е силно повлияно от личния й опит.
Микеланджело Меризи да Караваджо е роден през 1571 година и (вероятно) е починал през 1610 година. Приживе той има репутация на избухлив пънкар – бунтар и скандалджия, способен на страшни глупости. Според един от биографите му (фламандския писател Карел ван Мандер), творческият ритъм на Караваджо е да рисува две седмци, след което да се забърква в скандали и проблеми за два месеца. До началото XVII век Караваджо е изпращан на съд поне 11 пъти с най-различни обвинения като например псувня над полицай, писане на сатирични стихове за друг художник, хвърляне на чиния с артишок в лицето на сервитьор и други подобни. Но през 1606 година, по време на сбиване след спор в игра на тенис, Караваджо убива човек и трябва да напусне Рим, след което няколко години бяга, за да се укрива, докато рухва и умира през лятото на 1610 на път към Рим, за да търси прошка от папата.
Очевидно от такъв човек не може да се очаква прослава на идеалите на красотата, така че картините му са точно толкова провокативни, колкото и той самия. А това поставя следващия голям камък в историята на изкуството.
За пръв път Караваджо използва модели по нов начин – той кани в ателието си хора, които е срещнал на улицата. Куртизанки, бездомници, проститутки и всякакви драматични типажи. Дотогава никой не го е правил така директно. Караваджо обаче прескача формалния етап на академичното образование, защото го смята за ненужно и вярва, че по-важно е наблюдението на природата. От такива наблюдения се раждат картини, на които се вижда дори калта под ноктите на позиращите, а Караваджо не само не избягва несъвършенството и грозотата, а държи да ги нарисува в най-малките детайли. Следствие на това е, че той отделя толкова време на неживите предмети, колкото и на хората – роза и клонче жасмин в стъклена ваза, череши, поставени на видно място в портрета на момче, ухапано от гущер – Караваджо издига най-ниския жанр (натюрморта) на нова висота. И го прави толкова артистично за натюрмортите, колкото и фигурите, а това е феноменално.
Някъде между скандалите, сбиванията и наблюдението на природата, Караваджо преоткрива по нов начин и светлината. Той никога не позволява на моделите си да позират на дневна светлина, а използва своя, обикновено падаща отгоре, за да улови формата, да създаде пространство и да добави още драматизъм към ежедневни сцени.
Една от картините, които прекрасно илюстрират това е „Вечерята в Емаус“ – една от най-популярните и критикувани картини в историята на изкуството. На нея, малко след разпъването на Исус, по време на вечеря двама от учениците му осъзнават, че техния спътник е всъщност Исус. Това е момент на откровение и светлината има много голямо значение, а тук той я използва не само за театрален ефект, но и като символ. Ето защо, зрителят през ХХI век може изобщо да не е чувал за вечерята в Емаус или да е запознат със сюжета, но това не отнема по никакъв начин от чувството, че е замесен в интригата.
В крайна сметка този, който често е критикуван за неговата „вулгарност“, „тъпота“ и „безбожие“, създава ново течение. Истинска мания по Караваджо бушува из цяла Европа поне петдесет години и ражда голяма група художници „караваджисти“. Тази мода умира изведнъж, когато изкуството отново се връща към класицизма, а натуралистичният стил на Караваджо се разглежда като антипод на благородната традиция на рисуването, което се връща към Рафаел. Но това е временно. Скоро на сцената излиза Франциско Гоя, след което „грозотата“ в изкуството повече не може да бъде спряна.
Comments