Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимки: Киномания
Стачката на работниците в Новочеркаск през 1962 година е една от най-строго пазените тайни в Съветския съюз. Всички пряко или косвено замесени, жителите на града до един, подписват декларация за неразгласяване и до разпадането на СССР, а дори и до днес, така и не е ясен пълният мащаб на трагедията. За последния си филм Андрей Кончаловски стъпва именно на тази история, за да разкаже чрез нея нещо много по-голямо.
Има няколко фактора, които задават мащаба на този филм. На първо място Кончаловски, вече в деветото десетилетие на живота си, е един от най-големите живи руски режисьори и в този филм е вложил цялото си умение – той е съавтор на сценария, в главната роля е съпругата му Юлия Висоцкая. Никакви компромиси не се е налагало да прави – продуцент е Алишер Усманов, един от най-богатите хора в Русия и той е дал на Кончаловски пълна свобода, с ясното съзнание, че от този филм няма да спечели нищо.
От позицията на своя огромен опит и творческа свобода, Андрей Кончаловски е направил от стачката в Новочеркаск пано за древногръцка трагедия, която започва с размах, тълпите работници са като огромен античен хор, след това постепенно действащите лица намаляват, фокусът се стеснява и накрая остава само една обезумяла от мъка майка, загубила детето си – трагедия с измерения отвъд всяко място и време.
В този смисъл самата история може да се разкаже в три изречения. Този филм е изумителен не в голямото, а в малкото.
Не зная дали има друг човек освен Кончаловски, който да може да предаде по такъв потресаващ начин как изглежда социализмът през 60-те. Не зная и дали публиката може да оцени докрай невероятните детайли – напуканата мазилка в старите буржоазни къщи, в които се помещава градския съвет и живеят висшите партийци. Ужасяващата бедност и празните магазини, обществените тоалетни без седалки, намръщените лица, витаещото във въздуха насилие и безрадостното лято, което иначе трябва да е най-радостния сезон в годината. Красивата Людмила (Юлия Висоцкая) в грозни дрехи, ушити от плат за мъжки костюм, със строга прическа и фанатичен глас е като жената-символ на всички ремсистки и партизанки, чиито имена носеха улиците и заводите у нас. Дъщеря й носи същия плам, но обърнат в друга посока, в търсене на справедливост, която никога не е съществувала в онзи строй. Всеки кадър е като документален, а най-страшно е безсилието на малкия човек пред голямата бездушна машина на партията, която го премазва и отминава напред към светлото бъдеще.
Убедена съм, че Кончаловски е намерил местата за снимане на този филм някъде в руската провинция и те изглеждат точно както са били и през 1965 година. Нищо не се променя извън Москва в тази огромна, порутена и студена страна. В един момент на филма Людмила отчаяно си спомня за войната, когато поне всичко е било ясно – немците са лоши, Сталин е добър. И няма значение, че това е най-страшното време, полюсите са ясни. Днес, повече от половин век по-късно, не е много по-различно – войната си остава единствения повод за гордост, а Сталин е добър. Абсолютно истински филм с невероятен, митичен финал.
コメント