Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Ищван Сабо, на 83 години и Клаус Мария Брандауер, на 77, в един филм за Унгария на Виктор Орбан. Разочарованието на двама дядовци, които в залеза на живота си наблюдават как илюзиите се изпаряват, надеждата изчезва, пошлостта шества, корупцията властва, а добрите хора умират в забрава. Към такива безрадостни мисли насочва и заглавието, което произлиза от доклада, който се изготвя в болницата след смъртта на пациент.
Героят на Брандауер – професор Стефанус – е трето поколение лекар, началник на кардиологично отделение и всеотдаен към пациентите си както са само лекарите от старата школа. Неясни политически и икономически интереси налагат закриването на болницата и той внезапно се оказва пенсиониран. Хипократовата клетва обаче е завинаги и скоро професорът се връща в родното си село при възрастната си майка, за да лекува като общопрактикуващ лекар на мястото на покойните си дядо и баща.
Унгарското село е впечатляваща гледка – следите на австро-унгарската империя личат на всяка крачка, всичко е чисто, спретнато и подредено, бабите са с прически и рокли на цветя, църквата е пълна, дечицата пеят в хора, а хорът е отличен, начело с позастаряла, но все още красива учителка. Над цялата тази идилия властва злият кмет, мечтаещ да получи пари от Европейския съюз за спа комплекс. Скоро новодошлият лекар, с ентусиазма да помага и градската си гледна точка върху местните проблеми, ще се окаже сам срещу всички.
Въпреки красивите си къщи, в селото на професор Стефанус няма нищо, което да не е абсолютно познато за всеки зрител в бившия социалистически лагер. Като светъл контрапункт на корупцията и алчността е светът на музиката, в която докторът търси спасение и църквата, която в католическите общества има сериозна социална функция.
Клаус Мария Брандауер е странна птица в обкръжението на съседите си и много напомня на Емеренц от предишния филм на Ищван Сабо „Вратата“. Неговите хуманни пориви и илюзии са обречени да изчезнат в новото време.
Филмът не е шедьовър, но е майсторски направен, умен и се гледа с интерес през цялото време, дори когато става напълно предвидим. И това кино, като създателя си, няма място в новото време – всичко тук е казано направо и без увъртане. И понеже изкуството винаги е малко повече от буквалното, накрая излиза хора от Танхойзер, за да провъзгласи чудото – че жезълът на папата е разцъфтял. Може би има надежда и това не е съвсем окончателният доклад.