Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимка: http://ndk.bg
Да се участва във филм на Уди Алън става нещо като политически жест. От друга страна не можем да си представим света на киното без неговите филми – те са толкова безпогрешно „удиалъновски“, че си имат специално място в годишния ни кино календар.
Филмът му от 2020 година - „Фестивалът на Рифкин“ е поредната киноравносметка и в него – струва ми се демонстративно – участват две от най-големите европейски звезди – Луи Гарел и Кристоф Валц. Първият е в ролята на претенциозен френски режисьор със силен акцент, вторият в ролята на смъртта. И за двамата подобни роли не са нито предизвикателство, нито особено голям принос към актьорската им биография, но са жест към Уди Алън и оценка за мястото му в световното кино.
След всички публични скандали в САЩ, Уди Алън явно ще снима филмите си в Европа и това е много добра новина. Двамата с оператора Виторио Стораро показват именно тази Европа, която всички си представяме като туристи – слънчева, красива и пълна с чудни малки заведения. В случая това е град Сан Себастиян, прочут с едноименния кинофестивал, по време на който се развива действието. В ролята на алтер егото на Уди този път е Уолъс Шоун. Изборът му е отличен, просто не може да има по-органично присъствие. Уолъс Шоун наистина е толкова близо до образа на Уди Алън, колкото изобщо е възможно. Роден в семейството на главния редактор на The New Yorker, той учи в Харвард и Оксфорд, превежда и преподава, а филмовия си дебют прави на 36 годишна възраст в ролята на бившия мъж на Даян Кийтън във филма „Манхатън“. Биографията на екранния му герой Рифкин, както и много от репликите му, като нищо са напълно негови. В ролята на съпругата му е Джина Гершон, която е превъзходна като пълна с чар и живот почти 60-годишна жена (ще ги навърши догодина) и не се опитва изобщо да се прави на по-млада от съпруга си.
Разбира се цялата история чуваме разказана от Морт Рифкин на психоаналитика му и в центъра е кризата в семейството, а около двамата съпрузи гравитират обектите на техния интерес. За Сю Рифкин това е френският режисьор Филип, а за Морт е очарователната лекарка Джо Рохас - Елена Аная (безпогрешно разпознаваема от „Сексът и Лусия“ и „Кожата, в която живея“). Има черно-бели сънища, препратки към старото европейско кино и типичните за филмите на Уди Алън афоризми. Може би липсва елемент на изненада и целият филм е напълно предсказуем в своята идеална завършеност – започващ и приключващ историята в кабинета на психоаналитика – но тази предсказуемост ми се струва като голямо предимство. Приятна джазова музика, слънце и море, остроумни реплики и невинен флирт – дано Уди Алън има време да направи по една такава история за всеки град по Средиземноморието.