Елена Миланова
Instagram: my.italian.days
През лятото на 1959, в разгара на Студената война, Cool посещава Cold в Москва. Като част от инициатива за културен обмен, американците стават домакини на експо, което в продължение на шест седмици показва нагледно американския капитализъм.
„Американска национална изложба“ (ANEM) е замислена като витрина на това как американците живеят и просперират. За разлика от руснаците, които месец по-рано представят в Ню Йорк промишлени машини и спътници от космическата ера, американците показват много потребителски стоки като съдомиялни машини и газирани напитки, които са непознати в СССР.
План на изложението с павилионите, включително футуристичния найлонов купол, който ще предизвика отприщаването на "найлоновата война".
Седмици преди и след това „Правда“ пълни страниците с въпроси като „Типично ли е това?“, за да убеди руснаците, че това е изложение футуристично, че средният американец не живее така и че не може да си позволи нищо такова. Всъщност, като се изключат някои екстравагантни демонстрации като например прототип на прахосмукачка робот, всичко показано е по-скоро норма, а не изключение за средния американец.
Това, което е замислено като културен обмен, който да свали напрежението, се превръща в мини война.
Според един популярен анекдот, през Студената война има два дебата и единия е „Дебата за кухнята“, когато Хрушчов, разглеждайки какво има в една американска кухня, заявява, че това, което вижда е нетипичен за американците живот и че за няколко години руснаците ще имат същото, че дори и повече от американците. Знаем как завършва тази история.
Три милиона руснаци посещават американското експо за тези шест седмици. Трийсет хиляди души чакат на опашка само пред павилиона „Американското изкуство в Москва“ в деня на откриването на изложбата, която цели да популяризира идеята за глобалния „триумф на американската живопис“. Този брой не намалява и във всеки следващ ден от изложбата.
50 години по-късно руският писател Василий Аксенов казва, че художествената изложба е било едно от най-важните събития за отварянето на Съветския съюз, което започва през педесетте години, а излагането на творбите на Джаксън Полък, Ротко и Мадъруел довеждат до експлозия на експресионизма.
Показаните на изложбата 72 творби са избрани специално от жури по-рано, одобрено от президента Айзенхауер. Целта на журито е да създаде плуралистично сечение на американското изкуство от 20-те до края на 50-те години, за да изрази „жизненост и чувството за свобода, което бележи нашия характер.” Разказите в изложбата се фокусират основно върху абстрактния експресионизъм – Марк Ротко, Джаксън Полок, Уилям Базиотес, Уилям де Кунинг, Робърт Мадъруел и Аршил Горки. Участват общо 69 художници, представители на абстракционизма като Стюарт Дейвис и американския сюрреализъм като Джорджия О'Кийф и Питър Блум.
Куратор на изложбата е нюйорката галеристка Едит Халпърт – целта официално е да се докаже свободата на изразяване чрез възможно най-голямо художествено разнообразие.
Стъкления павилион на изложението
Най-противоречиво обаче е, че този разказ за свободата на изразяване е сериозно оспорван с опит за цензура от най-високото политическо ниво, още докато се организира в Щатите. Председателят на комисията за неамерикански дейности на Камерата на представителите Франсис Уолтър изважда наяве информация, че от 69-те художника 34 имат досиета на комунисти, а трима направо обвинява, че са твърди комунисти (Джак Ливайн, Бен Шан и Филип Евъргуд). Фокусът върху полемиката кой да участва се премества върху политическата ориентация на художниците, а не върху конкретен стил, въпреки че и произведенията не са пощадени. Например „Катедралата“ на Полък е наречена „просто безсмислена драсканица“. Изслушванията пред Конгреса са почти до последния момент (1 юли), а залогът е образа на Америка от другата страна на Желязната завеса.
Защитата на селекцията на журито се формулира изцяло от гледна точка на художествената свобода – политическата цензура е практика изцяло характерна за тоталитарния СССР и не подхожда на Земята на свободните. Сенатор Филип Харт казва: „Вярвам, че Съветския съюз изгуби лицето си чрез опит за политическа цензура на своите художници. Ние не правим и не искаме да сме в тази ситуация“. Стига се до там, че е призован президента Айзенхауер да се намеси, но той отказва да предприеме каквито и да е действия, които могат да се тълкуват като цензура и позволява на експертите по изкуството да решават. Като компромис обаче са добавени 27 картини от средата на XVIII век, за да „смекчат“ другите от 1920-1959.
В това време, както и с кухните, съветската преса, партийни събрания по работните места и агитки, които се смесват с посетителите на изложбата и често се намесват в дискусиите с американските гидове, се стремят да осигурят "правилната" интерпретация на изложбата и да обезвредят пропагандата на „свободата“. Кампанията по приема на творбите започва още преди откриването като има един епизод, който неволно се оказва с историческо значение. Козлов, който е де факто заместник на Хрушчов казва, че при разговор с Айзенхауер му е обяснил, че в СССР модернизъм е имало още през 30-те години, а президентът му е отговорил, че би се радвал и в Америка да дойде модернизма. Тази размяна на реплики се оказва много важна.
По този начин от най-високото ниво Козлов публично признава, че в СССР е имало експеримент с модерното изкуство и абстракцията в първата четвърт на XX век, а по това време руския авангард почти не се споменава публично. Айзенхауер пък риторично поставя СССР като културно „пред“ САЩ в тази еволюция. И докато руснаците признават, че трябва да „гонят“ икономически и технологически САЩ, то по отношение на изкуството позициите са обърнати – опитите на Америка да произведе модерна култура са изостанали, а не прогресивни и те трябва „догонват“ СССР, които им показват пътя към социалистическия реализъм. Но за руското общество това значи, че имена като Кандински и Малевич вече могат да не бъдат само нашепвани....
Джак Ливайн. "Добре дошли у дома".
Самият Хрушчов е посещава изложбата три пъти. Първият път в деня преди откриването, когато провежда „кухненския дебат“. Тогава внимателно отклоняват трасето му от художествената изложба. Но при третото му, непланирано посещение в предпоследния ден на изложбата, той отива направо на художествената изложба, за да нанесе няколко удара и да критикува реакционното модерно изкуство. За да натрупа точки при тази така или иначе най-непопулярна част в експото, коментарите му после са публикувани в „Съветска култура“ и сред тях има много забавни:
Тук се виждат "Ковачът" и "Катедралата" “Например, нека сравним две картини. Първият (Хрушчов посочва картината на Юджийн Шпайхер “Ковачът” (1935)) представлява реалистична форма на изкуство. Тук всеки може да види изобразен човек на труда със състрадание. Картината предизвиква чувство на симпатия към човека.” След това Хрушчов посочва „Катедралата“ на Джаксън Полък и казва с ирония: „На платното, затворено в тази рамка има само пъстри петна и криви линии. Какъв е резултатът от „свободата“ на този художник?“. Други произведения на абстрактното изкуство коментира така: „Ужасно, благодаря на Бог че не съм достатъчно пораснал, за да разбера таква форма на изкуство. Не се обиждай, казвам, каквото мисля!“
САЩ и Съветският съюз повече никога не да правят такъв експеримент. Но културният обмен през 1959 година насажда идеи. Казват, че една от най-посещаваните зони след кухненската на експото е била тази с книгите, където американците са раздавали книги, а тайно вероятно и „Доктор Живаго“.
Бъдещето идва и е неизбежно – за някои то е пълно с перални машини, роботи, Pepsi и Дисни, а за други с криви линии, точки и пъстри петна. Зависи кой как разбира свободата.
Comments