Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Пиесата „Кой се бои от Вирджиния Улф“ на Едуард Олби има в историята на драматургията статус, какъвто в литературата имат големите романи на Толстой или Достоевски. И докато четенето е лично преживяване и всеки може да открие литературната класика отново, вечно неизменна, то в театъра всяка нова среща е риск, защото означава нов прочит, нови актьори, различна интерпретация. Постановката на Стоян Радев в Малък градски театър „Зад канала“ по преведения от него текст на пиесата на Олби, е среща-мечта – разтърсваща до дъното на душата и доказваща, че класиката е безсмъртна.
Едуард Олби пише пиесата си през 1962 година и четири години по-късно излиза едноименният филм с Елизабет Тейлър и Ричърд Бъртън, номиниран за 13 награди Оскар и спечелил пет от тях. Това е само едно от многото предизвикателства пред екипа – да се съизмерва с легенди. Да не подценяваме и факта, че живеем десетилетия по-късно, в напълно различно време и драмите на две бездетни семейства, в които жената има само ролята на домакиня, все по-рядко има шанс да резонира у зрителите и да прилича на собствения им живот. Нищо такова няма в постановката на Стоян Радев – тя е актуална, зашеметяваща и безупречно изиграна.
Марта и Джордж са съпрузи на средна възраст, които живеят в малката затворена общност на преподавателите в незнаен американски университет, където Джордж е декан на факултета по история, а Марта е дъщеря на президента на университета. Всяко ново лице в тази общност е нещо ново и вълнуващо, затова пристигането на младия професор по биология Ник и съпругата му Хъни веднага води до покана за късно питие в дома на Марта и Джордж, а от там и до запознанство далеч отвъд допустимото за протоколна първа среща. Причината не е само в голямото количество алкохол, което смъква задръжките на всички присъстващи, нито в проблемите между Марта и Джордж, които са прекалено на повърхността, за да им трябва сериозна провокация, а по-скоро в неочакваните прилики между двете семейства.
Едуард Олби e сгъстил доста атмосферата и това е допълнително подсилено от съкратената продължителност на спектакъла – оригиналният е в три действия с антракт. Зад всички преувеличения обаче прозира живият живот – такъв, какъвто го виждаме наоколо си непрекъснато. Зависимостите на двойките, люшкането между любов и омраза, стаените обиди и дълбоките рани, които само близките нанасят, както и отчаяните мечти, с които живеем, за да оцелеем – всичко това е безпощадно показано. Ирини Жамбонас в ролята на Марта е цялата като оголен нерв и пиянството придава още малко страст на тази жена, която явно непрекъснато живее на ръба. Малин Кръстев е абсолютно феноменален в ролята на Джордж и е господар на действието през повечето време, а Владимир Зомбори и Катлин Старейшинска като Ник и Хъни са точно толкова наивни, нахални и млади, колкото се полага в началото на този път на разочарованието, който лежи пред тях.
Мисля си го вече една година – каквото и да се случи, изкуството винаги ще бъде по-могъщо от живота, по-красиво и по-важно. Много полезно и утешително е да има такива представления, които чрез катарзис да ни покажат, че светът е много по-голям от нас.
Comments