Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
„Шедьовър на дипломацията“ нарича вестник Льо Монд изложбата „Колекцията Морозови“, изложена във фондацията „Луи Вютон“ до 22 февруари 2022 година.
Думата шедьовър може да се употреби във всякакъв смисъл за тази изложба – тя съдържа над 200 изключителни шедьоври, някои от които не са се връщали във Франция от самото си създаване преди повече от век. Шедьовър е и преживяването, създадено за посетителите от Ан Балдасари – главен куратор, преди това директор на музея на Пикасо в Париж.
Температурата на политическите отношения между Русия и Европейския съюз е доста ниска, това е видимо от пръв поглед. За компенсация градусите на културен диалог се повишават – това е според медиите причината Владимир Путин лично да разреши провеждането на тази изложба, в която са включени някои от най-ценните експонати на три прочути руски музея – Ермитажа, Третяковската галерия и Пушкинския музей. Самият Путин, очаквано, не присъства на откриването, но е многократно споменаван с благодарности, защото за всички е ясно, че без неговата благословия експозицията е напълно невъзможна
Политиката играе главна роля и в съдбата на семейство Морозови и тяхната колекция, като разбира се по-голямата част от тази история не е разказана в каталога и е дискретно премълчана в придружаващите надписи и аудио гайд.
Братята Морозови – Михаил и Иван – са от семейство на търговци на текстил и са, според популярния израз, баснословно богати. Двамата се раждат един след друг – Михаил през 1870 година, Иван година по-късно. Михаил пръв започва да събира изкуство и открива френските художници, но умира твърде рано, през 1903 година, така че Иван продължава неговото дело с амбициозната задача да събере най-хубавата колекция съвременно изкуство в Русия. Своята колекция Морозов излага в дома си и с удоволствие я показва на желаещите. В края на 1918 година колекцията му е национализирана с декрет на новата власт и обединена с колекцията на друг голям московски колекционер (и търговец на текстил) – Сергей Щукин.
Двете колекции формират Музей на съвременното западно изкуство и са изложени в дома на Морозов, където той обитава няколко стаи и става уредник на новосформирания музей, като прави план на залите и разположението на картините и лично разхожда посетителите.
През 1920 година Морозов е принуден от властите да емигрира и година по-късно умира в емиграция. Колекциите остават в Съветския съюз, като през 1948 година музеят е разформирован, част от творбите са унищожени, част продадени, останалите са разпределени произволно по хранилищата на големите музеи в Москва и Ленинград. Легендата гласи, че на бюрото на Сталин е чакала заповед за пълно унищожение на колекциите, но той умира преди да я подпише.
Иван Морозов е страстен колекционер. Той лично избира и купува всяка картина от колекцията си – за целта пътува до Париж, никога не ползва посредници. Амброаз Волар, един от най-известните дилъри на изкуство в Париж (негов портрет от Пикасо има на изложбата), нарича Морозов „Руснакът, който не се пазари“. Това е самата истина – когато хареса нещо, Морозов не пита за цената.
Той никога не продава дори една картина от колекцията си, защото купува не като инвестиция, а от любов.
Много често връзките му с художниците са дългогодишни и той изкупува цели серии от творбите им. Така се случва например с Гоген. Отначало Морозов не го харесва особено и купува една картина, която държи в кабинета си, за да я вижда често и да й „свикне“. След това Морозов пише на Гоген, че ще купи всичко, което той рисува и събира прекрасна колекция, част от която е на изложбата и грее с вътрешна светлина.
Светлината изобщо е много важна за Морозов, което е обяснимо имайки предвид климата в Русия. С това се обяснява поръчката му към Пиер Бонар да му нарисува Средиземноморски триптих, който също е на изложбата и просто излъчва слънце.
Изложбата с колекцията на Морозови е подредена на всички етажи на фондацията – четири на брой. На най-долното ниво са портретите на семейството, приятелите и близките на братята, сред тях например колекционерът Павел Третяков, художниците Валентин Серов и Константин Коровин. Там са и първите закупени от братята картини. Този етаж в подземието на сградата е и символичният постамент, върху който се изгражда забележителната колекция на Морозови.
Ан Балдасари е разделила картините по теми, като към всяка от тях има и обяснения – кога Морозов е започнал да събира картини в този жанр, от кои автори и евентуално кога е престанал. Защото това също е факт – както при всяка напълно лична колекция, понякога той просто губи интерес и минава нататък.
Има нещо, което обединява всички картини от колекцията на Михаил и Иван Морозови и то е, че те са щастливи – сякаш при всеки поглед към тях потвърждават отново и отново, че светът е прекрасен, а животът има смисъл.
За цялата си кариера на колекционер Морозов купува една истински тъжна картина и това е „Затворникът“ на Ван Гог. На изложбата тази картина е изложена в отделна, тъмна стая и ефектът от нея е много силен и отчетлив. На картината Ван Гог рисува разходка в двора на лудницата в Прованс, където е затворен няколко месеца преди смъртта си. Сред обикалящите в кръг, като в затвор пациенти, се вижда ясно един, който очевидно е автопортрет на художника.
Последната зала на изложбата е най-голямата изненада и гордост на фондацията. През 1908 година Иван Морозов прави в дома си музикален салон, декориран с поредица пана на Морис Дени, вдъхновени от Рафаел и рисунките му във вила Фарнезина в Рим. През 1928 година картините на Дени са свалени и прибрани, като години наред обикалят из хранилищата на музеите. Едва през 2019 година, при това със спонсорство от фондацията Луи Вютон, картините са събрани и подредени в първоначалния си вид в Ермитажа, а сега могат да се видят в Париж заедно с част от пластиките и вазите, също част от първоначалната декорация. Така музикалният салон на Морозов е възстановен за първи път от 1918 година насам.
Самата зала и мебелите в нея са абсолютно бели и това мислено отпраща към снимките от музея в дома на Морозов, когато съветската власт го кара да покрие с бели чаршафи всички мебели и сред тях той разхожда гостите си. Надявам се, че това е нарочно търсен ефект, по френски деликатно напомняне за съдбата на този страстен любител на изкуството, чието сърце просто спира когато го разделят от колекцията му.
В историята на изкуството събития като тази изложба се наричат „един път в живота“ – термин, който означава трудни и скъпи за пренасяне и подреждане творби, които трудно пътуват в чужбина. Колекцията Морозови е един път в живота и за друго – защото наистина рядко, много рядко можем да се насладим така истински и щедро на шедьоври от най-висока класа и да съпреживеем за ден страстта на Морозови, които не се пазарели за красивото.
Comments