Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Есен край София, 1914
Карантината създаде тенденции, нови навици, размишления и изкуство на „стоенето у дома“. С почти свръхестествен усет и безупречен вкус, Софийска градска галерия предлага изложба, която сякаш е специално създадена за излизане от кризата – безкрайно красива, съзерцателна, извън всяко време и пространство.
Символично, но изложбата „Костантин Щъркелов. Самотникът скитник“ дори няма характерните уводни текстове с години и периоди от живота на автора. Вместо това изложбата се открива с прекрасен цитат на художника, известен и като майстор на словото: „Никой не може да разбере радостта и ентусиазма, с които рисувам – дори сам не мога да се разбера. Рисувам като омагьосан и четката пее“. Да, точно това вижда и усеща зрителят от първата картина.
Пейзаж – река (Край Казанлък),1928
Константин Щъркелов приживе е наричан „магьосник на акварела“. Приживе – това означава преди 1944 година. Роден е в самия край на ХІХ-ти век и има късмета голяма част от творческия му живот да се случи преди комунистите да дойдат на власт. Умира през 1961 година, като преди това минава мъченически път – затвор, лишаване от членство в съюза на художниците, изселване, опити да се приспособи към новото, „социалистическо“ изкуство, несъстоятелни критики от страна на партийно пристрастни критици. Част от тази информация може да се прочете в залата, останалото се вижда в картините. За щастие кураторите на изложбата (които не са споменати в сайта на СГХГ), милостиво са спестили на посетителите голяма част от личните несгоди на художника, както и картините от последните години от живота му. Основният акцент е върху възторжените отзиви на критици, колеги и приятели, всички поетични, мелодични и позитивни – напълно достойни за картините на художника.
Константин Щъркелов, 1944 г.
Акварелите са деликатно изкуство. Те са малки по размер и не блестят самодоволно като маслените картини, трептящи отдалече. Акварелите сякаш поглъщат светлина, те са почти безплътни и въздушни, а и всеки от нас помни от дете колко е трудно да се нарисува с вода и боички нещо „като истинско“.
Тук всичко е по-хубаво от истинско.
По един вълшебен начин Константин Щъркелов успява да изобрази светлина, облаци, лед и сняг, вода и прозрачни локви, шумящи борове и цветя в сенките, както и планини, които се губят в далечината. И нито един човек. Съвършена, самодостатъчна, красива и вечна, природата няма нужда от нас. Един урок, който карантината ни напомни за пореден път.
Пейзаж (Морската градина, Варна), 1929
Тези картини без хора обаче не са ни най-малко тъжни или самотни. Те са породени от едно благодарно съзерцание на художника и така се чувства и зрителят пред тях – притихнал и смирен, щастлив.
Прекрасно решение е разделянето на творчеството на художника не хронологично, а тематично. Портретите му са в отделна зала, а военните рисунки и картини – в трета. Това са други емоции и други истории. В някои случаи – не по-малко въздействащи.
Приказна изложба, която ще продължи до края на август – не я пропускайте.
Comments