Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Винаги съм мислела, че Италия е много развита в културно отношение страна и действително е, докато човек не се сблъска с едно много интересно явление. От веещите се найлонови дядо Коледа, които скоро ще се „изкачват“ по фасадите, до разпятието от мидени черупки зад светещата Мадона-лампа на скрина в домовете на по-възрастни италианци, кичът е сериозно застъпен в италианския бит. Тук „кич“ описва най-вече предмети с лош вкус, но той е застъпен и в архитектурата от XIX век, когато хората мигрират от селата в индустриализиращи се градове като Леняно (още познат като малкия италиански Манчестър).
Един от персонажите, които са се занимавали най-много с това явление е арт критикът Джило Дорфлес, чиято книга „Кичът: антология на лошия вкус“ през 1968 година се превръща в библия срещу лошия вкус в литературните салони.
Книгата разбира се няма въздействие върху масовото общество, но днес работата му е призната за пророческа. Приживе Дорфлес (който умира през 2012 година на 107-годишна възраст) прави всичко възможно да предупреди италианците за надвисналата естетическа опасност и всъщност обрисува образа на съвременния човек с три характеристики – морализъм, сантименталност и липса на култура.
Модата днес се предава от масови явления, тя принадлежи на всички и на никого, но някога нещата са били много по-трудни. Разпознаването на нещо като „лош вкус“ е трудна задача и хората се нуждаят от много конкретни насоки, за да го осъзнаят.
Италианският кич води масовото си начало след Втората световна война, когато страната преживява период на френетичен материализъм, дължащ се на икономическия бум. Този бум замества ядрото на италианската буржоазия с нова голяма средна класа.
А тя има много специфично естетическо изискване – италианските домове, дрехи и начин на живот да отразяват новия им статус.
Разпознаването му става чрез предмети, форми, материали, които днес определяме за грозни, безвкусни и най-често като кич. По-късно телевизията помага да се внесе кича в домовете на милиони, успоредно с грамотността.
Това, което прави кичът с хората, е, че им предоставя средство да присвояват изкуство, чрез фалшифициране и комерсиализиране. В следствие на това те развиват изкривен вкус към красотата т.е лош вкус.
Икономическият бум и това внезапно масово италианско щастие пасва чудесно на едно от определянията за това какво е кич, на което се позовава и Дорфлес в книгата си – това на Ейбрахам Молс: „Кичът е изкуството на щастието и следователно е анти-изкуство, защото щастието е липса на напрежение и усилия“. Целта на обекта „кич“ е само да бъде нещо приятно, без никакво друго послание и съпротивление.
С времето се появява и човекът-кич, който използва произведенията на изкуството по възможно най-несъпротивителния и нанатоварващ до несъзнателност начин. За човекът кич да е "хубавко", "приятно" и "неангажиращо" се превръща в основна естетическа норма.
Например такъв човек предпочита Пасторал на Бетовен, вместо Деветата му симфония, защото го намира за по-приятно произведение. Този модерен човек се вълнува на концерт за класическа музика, защото си представя, че така трябва да бъде, но без да познава действителното качество на музиката или интерпретацията, безразборно оценява всяко произведение от миналото, без да знае как наистина да го разбере. Той търси да види уличен художник, който имитира Климт, Пикасо или онези няколко други художници, на които знае как да се позовава. Такива хора са жертва на съответствие, на масово производство, на самия кич. Казано накратко, кичът е "вулгаризацията" като масово разкриване на изкуството за спекулативни цели.
Но кичът не е "грозен". По принцип човек не създава само красиви неща, а грозното не може да опише явления като туристически комплекси ол инклузив или флуорисцентни религиозни броенци например. Истината е, че лошият вкус винаги е очаровал, въпреки наследството от миналия век, с неговото търсене на красота в простота. Винаги е имало място за изобилие на ниска цена и докато съществува, ще съществува и кича.
Comments