Елена Миланова
Instagram: my_italian_days_
Дзян Цин има много имена. През целия си живот ги сменя общо осем пъти, сигурно защото още в началото на живота й, който започва през 1914 година, й е трудно да върви през него като дъщеря на разделени проститутка и дърводелец. Но Дзян Цин има родно име и то е Ли Шомън. Когато е на 16 години и бяга от майка си в Пекин, Ли Шомън буквално не притежава гащи, така че амбицията й цял живот е силно подхранвана от детството, прекарано в мизерия. Първата смяна на името си прави още в училище, а после, когато става актриса, го сменя още два пъти. Когато и те са й ненужни, ги сменя с революционното Дзян Цин. Но хората, които я познават извън Китай я наричат мадам Мао – една от най-мразените личности в съвременната китайска история – нечовешки амбициозна жена, но дребна личност, обладана от реваншизъм, която получава безгранична власт. Толкова, че да причини страдания на целия китайски народ, да елиминира хилядолетна култура и да създаде цяло едно необразовано поколение. Дзян Цин е майката на културната революция.
„Сексът е само първият кръг“, казва тя по време на интервю пред американски журналист през 1972 „Това, което поддържа интереса в дългосрочен план, е политическата власт“.
През 1931 година Дзян Цин се запознава със студент по физика, член на отдела за пропаганда на китайската комунистическа партия, с когото започва да живее. През 1935 година стартира актьорска кариера, като приема Ли Пин за свое артистично име. Започва да се снима в киното и се издига дори още, след като се омъжва за режисьора Танг На. Той обаче открива, че тя все още поддържа връзка с предишния си любовник, изпада в криза и прави два опита да се самоубие, преди да се разведе окончателно с нея.
В актьорската си кариера Дзян Цин така и не достига до главните роли, което после се отразява смъртоносно на актрисите, които са играли главните роли и изобщо на всички, които са я гледали с презрение. През 1937 японската инвазия в Шанхай унищожава на практика китайската киноиндустрия и Дзян Цин сменя попрището (и името) и се присъединява към революцията. Така, докато завършва политическата марксистко-ленинска школа в пещерите на Янан, се среща с Мао Дзедун.
Мао по това време е женен вече няколко пъти, на 45 години е и е почти два пъти по-възрастен от нея. Връзката им предизвиква скандал – Дзян е водела „силно буржоазен“ живот в киносредите, очевидно го привлича с „младост, секс и красота“, а пък и Мао има съпруга и поне пет деца. В крайна сметка Мао успява да издейства развод и да се ожени за актрисата с разрешението на Сталин. Той изглежда, че е наясно колко амбициозна е Дзян Цин, защото поставя изрично условие, че ще благослови брака им, само ако тя да подпише документ, че няма да се занимава с политика в следващите 20 години. Дзян подписва и изчаква търпеливо, след което е избрана за член на Политбюро и се заема с културната революция.
Трудно е да се обясни накратко какво точно е културната революция. От една страна това е идея на Мао и Дзян да препрограмират съзнанието на китайците и да освободят умовете им от „призраците на миналото“. По същество е насилствено социо-политическо прочистване на Китай, което продължава десет години (1966 – 1976) и цели циментирането на властта на Мао (и комунизма) с разчистването на всякакви капиталистически останки и традиционни елементи от китайското общество. Това е процес, в който Дзян има решаващ глас и безкрайна власт. Тя настоява за насилствена класова борба и формиране на силови структури, което води до извеждането на площада на всеки учител, преподавател и интелектуалец за публичен линч или унижение. Затворени са университети, училища, културни институци, появява се цяло поколение, лишено от образование, настанява се терор, корупция и дефицит.
Дзян използва културната революция и лично, за да разчисти всички сметки от миналото си на посредствена актриса, като издирва тези, които са я огорчили и им отмъщава по възможно най-брутален начин – с репресии, изтезания и убийства. Тя ръководи митинги, на които враговете на народа са публично унижавани и малтрерирани, а после се заема с умовете на хората, като определя правилата в разчистеното поле на културата и доминира китайското изкуство като свой личен проект.
Тя напълно ограничава културата до задължителни за посещение революционни представления и филми, които често режисира и поставя лично – основно опери и балети с комунистическо съдържание. Основен неин фокус е реформата на пекинската опера, където разработва своя собствена форма на изкуство, наречена Осемте пиеси или „революционна опера“.
Революционната опера е много проста форма – в нея „добрите“ са селяни, работници, войници на революцията, а „лошите“ са земевладелци и контрареволюционери. Вторите винаги са по периферията на сцената в сенките, докато първите са обляни в героична светлина до момента на пряката конфронтация, която печелят. През 1972 година Дзян успява да заведе на революционна опера дори Никсън, който по това време прави историческото си посещение в Китай, а когато пита кой е авторът на това произведение тя отговаря, че то е „създадено от масите“.
Разбира се, още от самото начало на безграничната си власт мадам Мао, както всички други комунистически лидери, развива подчертан вкус към лукса. И макар че външно приветства егалитаризма и позира за снимки, извършваща селскостопански труд, зад кулисите се радва на всички холивудски филми, дрехи в цвят от коприна, гурме ястия, прислуга, охрана, която тества храната й (естествено страда от фикс идея, че ще я отровят), живее в къщи със системи за противоракетна отбрана и лети с частен самолет.
Властовата база, която изгражда, упражнява реален контрол върху китайското общество и култура, но в крайна сметка Дзян Цин дължи властта си на способността си да вдъхва страх чрез връзката си с Мао. Така че, когато той най-после умира през 1976 година, започват проблемите й. Тя и нейните най-близки сътрудници ( Бандата на четиримата) са свалени с държавен преврат, по улиците има масови веселия, а омразната Мао е изправена на съд. Интересно е, че тя, въпреки нейната слава на брутална опортюнистка, остава непоколебима в нейните възгледи. През 1980 година процесът й е предаван по телевизията и по-голямата част от китайците го гледат, така че това е и последното й публично представление. В него тя не се отказва от пламенния маоизъм и освен, че се надсмива над съда и ги провокира да й отсекат главата, се защитава с думите „Бях кучето на председателя Мао. Който ми кажеше да хапя, го хапех“.
Кучето на Мао е осъдено на смърт, но след две години присъдата е заменена с доживотна. Няколко години по-късно е диагностицирана с рак на гърлото и за последен път променя името си, когато постъпва в болницата. Там, на 14 май 1991 година, два дни преди 25-тата годишнина на културната революция, се обесва в банята и оставя писмо, в което обвинява политическото ръководство на партията, че е откраднало революцията и завършва с „Председателю, твоят ученик идва да те види!“
От Дзян остава една дъщеря, която има с Председателя. Ли На посещава редовно майка си в затвора в първите години след присъдата й, но отказва да се застъпи пред властите и да поиска освобождението й. На последната им среща Дзян хвърля диня на земята и изкрещява „Дори на теб не ти пука за мен! Ти си безсърдечна!“
Comentarios