Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Романът „Където пеят раците“ е бестселър на Амазон и вече има филм по него. Подобна популярност обикновено е гаранция, че книгата е увлекателна и се чете лесно, защото тези две характеристики гарантират масовия успех.
В случая и двете са верни – това е една добре написана, приятна за четене и увлекателна книга. Авторката Дилия Оуенс е писала книги и преди, но те са в областта на зоологията и дивата природа – нейната специалност - Дилия и съпругът й, вече бивш, дълги години живеят в Африка. „Където пеят раците“ е първото й художествено произведение и в някакъв смисъл това също е гаранция за четивност, защото иначе просто никой няма да издаде трудна за четене книга от неизвестен автор. Едни от най-хубавите части в книгата – а те са доста – са именно описанията на дивата природа и връзката на главната героиня Кая с всичко, което я заобикаля, живо и неживо. Любовта на авторката към животните, към всяка тревичка или гъба, възхищението й пред вечната сила на природата да оцелява и да се възражда личат много добре в романа. За съжаление Дилия Оуенс не е Умберто Еко и не е успяла да създаде от своята професионална експертиза истински велик роман.
Причината е една и може да бъде обяснена много лесно с думата клише. Разбира се в случая клишетата са много и всички те така точно отговарят на идеологическите парадигми на нашето време, че в някакъв смисъл подобна книга просто не е можело да бъде написана примерно миналия век.
„Където пеят раците“ разказва историята на Кая. На шест годишна възраст Кая е изоставена от майка си и остава да живее с баща си – алкохолик – и няколко по-големи братя и сестри насред мочурището, където живеят само отхвърлените от обществото и закона. Не много време след това Кая е вече съвсем сама и оцелява с помощта на едно умно момче и двама чернокожи – за отбелязване е, че историята се развива през 50-те и 60-те години на миналия век, така че подкрепата на афроамериканците има точно определен политически подтекст – както разбира се и самият факт, че в центъра на историята за оцеляването е момиче, а не момче. Кая пораства и без да е ходила и ден на училище става превъзходен биолог, художник и учен. Тя е умна и съобразителна като дивите птици и животните, които е наблюдавала през целия си живот, а чувството й за справедливост е в унисон със света наоколо.
Книгата се занимава по доста буквален и на места неприятно дидактичен начин с проблемите за социалната сегрегация, домашното насилие, подчинената роля на жената и способностите на човека да оцелее без облагите на цивилизацията. Увлекателният сюжет и добре поставените емоционални акценти правят читателя безспорен поддръжник на Кая през цялото време, но малка крачка назад е достатъчна, за да покаже колко несправедливо и дори нелепо изглеждат действията на възрастната Кая спрямо правилата и законите на цивилизования свят, по които оцеляваме всички ние и които ни защитават през целия ни живот. Разбира се всяко време живее в плен на своите клишета и предразсъдъци и няма нищо лошо да се вярва, че науката е постижима без системно образование, че едно дете може да оцелее само в природата или че присъдите могат да се дават без съд – може би някой ден по тази книга ще може да се изследват заблудите на нашата епоха. Не е малко като за дебютен роман.