Елица Павлович Instagram: @elitzapavlovitch
Един американски роман с наградата „Ман Букър“, съпроводен от шумната слава, полагаща се на носителите на тази най-авторитетна награда в англоезичната литература и една българска пиеса с три награди Аскеер и още три номинации, поставена от Явор Гърдев по текст на Константин Илиев – две имена, гарантиращи най-високо качество на театралната продукция. Една странна синхронност свързва тези две произведения, чието действие се развива в една „ничия“ земя между този и онзи свят, наричана в будизма „бардо“.
Уили Линкълн е на единадесет години и умира от коремен тиф в една озарена от светлини и озвучена от музика нощ, в която президентът и съпругата му дават прием в Белия дом. Обстоятелствата около смъртта му завинаги травмират родителите му и неизбежно предизвикват критики и нападки от враговете на президента. Самият Уили напуска малкото си, грижливо балсамирано тяло и витае около своята „болнична кутия“ – така наричат ковчезите си духовете в бардо – в очакване баща му да се върне, да го събуди и да го отведе със себе си. Същото очакват и всички останали, блуждаещи наоколо невидими души, своеобразни астрални тела, сред които се открояват тримата основни разказвачи – един печатар, така и не консумирал брака си, един трагично загинал гей и един измъчван от съмнения възрастен свещеник. Наред с тях в книгата има толкова много герои, че аудио версията й е записана от 166 човека, сред които са авторът Джордж Сондърс и семейството му, както и актьори като Джулиан Мур, Лена Дънам, Дон Чидъл, Бен Стилър и много други.
У нас корумпираният съдия Станимир копае в двора на някогашната къща на Хаджи Станьо в търсене на легендарно съкровище. Там го застига фаталният инфаркт. Съдията не осъзнава, че е умрял, докато пред него не се появява самият Хаджи Станьо и двамата започват сложен диалог за природата на живото и мъртвото, за доброто и злото и за онова, което остава след нас. В техния диалог се намесват редица исторически персонажи, истински и измислени – като се започне от Ботев, Левски и Димитър Общи, мине се през Нечаев, Кант и Достоевски и се стигне до Ненка Павловица и Гана Попатанасова. Тази разнородна компания ту се появява, ту изчезва, точно като духовете в бардо.
Приликите между двете произведения продължават – и в двете условни територии на „отвъдното“ героите придобиват вида, който са заслужили с делата си на този свят. В бардо духовете имат най-различни деформации, започвайки от комично огромния член на младоженеца, дузините очи и ръце на любопитния му приятел, двойка сраснали се в бедрата познати, които непрекъснато си правят комплименти един на друг и така нататък. В двора на Хаджи Станьо героите се появяват неизменно в състояние на силен афект, обречени отново и отново да повтарят като наказание онова, което са сгрешили или не са довършили на земята и изглеждащи така, както в този конкретен момент.
„Многолюдни и бъбриви“ – това са основните критики и към двете произведения. Всъщност не съвсем основателни обвинения, защото подобен подход изглежда нарочно търсен – на онзи свят живеят далеч повече хора, отколкото на този и всички те са напълно равни помежду си. Така в бардо е възможно робите да нахлуят през оградата на територията на белите и да предявят претенции, а свещеник, хомосексуалист и работник да действат рамо до рамо като един. Условностите изчезват в полза на една благородна цел – спасяването на малкия Уили. Точно така и на условната територия на хаджистаньовата къща героите на националното освобождение признават греховете си и ги изкупват отново и отново. Дори Ботев и Левски не са пощадени и са показани откъм най-уязвимата си страна.
Проблемът на романа е, че е абсолютно невъзможно в рамките на една книга да се развият дори минимално 166 характера. Неминуемо повечето герои си остават само скицирани, тоест по-близо до клишето, отколкото до реални образи. В този смисъл пиесата определено има предимство, работейки с персонажи, за които публиката има достатъчно предварителна информация.
Темата за отвъдното, има ли го и какво е то е сигурна примамка за достатъчно голяма публика – подобни въпроси в някакъв момент вълнуват абсолютно всеки човек. „Линкълн в Бардо“ и „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“ дават до голяма степен сходни отговори – човек отговаря за действията си, рано или късно. Лично за мен българският вариант на отговор определено е по-мъдър, по-убедителен и по – въздействащ.
„Линкълн в бардо“
Автор: Джордж Сондърс
Издателство: Лист
„Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“
Народен театър "Иван Вазов"
Автор: Константин Илиев
Режисьор: Явор Гърдев
Участват: Ана Пападопулу, Благовест Благоев, Димитър Николов, Елена Телбис, Емил Марков, Илиана Коджабашева, Кире Гьоревски, Леарт Докле
Comments