Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Представата за осемдесетте в изкуството трайно ще си остане като десетилетието на едно дълго, слънчево лято, пълно с музика. Киното има основна заслуга за това и филмът на Франсоа Озон „Лято 85“ добавя още един щрих към този портрет.
Алекс (Феликс Льофевл) и Даниел (Бенжамен Воазен) са две красиви момчета, които се запознават по време на малък инцидент в морето, плавайки с лодките си и много бързо стават неразделни. Алекс е в градчето от няколко години, още не се чувства съвсем на място, родителите му са обикновени хора, безкрайно далечни от странното си единствено дете – подрастващо гей момче, обсебено от смъртта. Даниел е сирак от скоро и помага на майка си в семейния магазин. Той е малко по-голям от Алекс на години, но несравнимо по-опитен във всяко отношение и не пропуска нито една възможност да преживее нещо ново. Алекс като ново преживяване не предлага кой знае какво освен симпатично лице и готовност да го следва безропотно. Това неизбежно обрича летният им романс и всъщност той трае почти колкото една песен – символично, това е I am sailing на Род Стюарт. Следва трагедия, за която научаваме в самото начало на филма, но дори тя не хвърля сянка върху тази светла и семпла история за първата любов.
Франсоа Озон безспорно е добавил към сюжета свои собствени спомени и преживявания и това личи във всяка секунда – двете момчета са почти нереално хубави и секси, а привличането между тях се усеща от първия миг. Самата история обаче е по книгата „Танцувай върху гроба ми“ на Ейдиън Чембърс и е за отбелязване, че авторът е бивш монах, превърнал се в автор и издател на детско-юношеска литература и това произведение е част от поредица книги за сексуалното израстване. Историята е симпатична, но напълно обикновена и Озон не е направил от нея нищо повече от един симпатичен и обикновен филм.
Разбира се в историята на Алекс и Давид – между тях има и една Кейт, впрочем – прозират много от другите филми и истории на Озон. С красиви кадри, чувство за стил, светла меланхолия и неизбежния Мелвил Пупо. В определени моменти филмът напомня и за Ксавие Долан, както и за „Призови ме с твоето име“ – особено с един епизод в дискотеката. Честно казано Лука Гуаданино се е справил по-добре както естетически, така и с романтичната линия.
В крайна сметка от целия филм остава приятно чувство, както след хубав ретро клип. Вярно, че час и половина е малко в повече за музика, близки планове на хубави лица и драма, но в сегашната ситуация нищо хубаво не е в повече.
留言