Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Джанфранко Брунели, директор на изложбата „Магдалена, мистерията на образа“ (музеи Сан Доменико, Форли, до 10 юли) като „разказ на разказите“. Още след като посрещнах Елица на летището, веднага се запътихме към музея, два часа преди да затворят, за да видим 200 творби, които разказват за една от най-известните жени, за която така и нищо не знаем – Мария Магдалена.
Образът на Мария Магдалена е много объркан в изкуството и историята, много употребяван с най-различни цели, така че въпросът „Коя е тази жена всъщност?“, който си задава изложбата, няма само един отговор, а поне единадесет. Толкова са разделите, всеки прибаващ нещо към Магдалена, в която се отразяват времето и обществото.
Изкуството, литературата, киното са й посветили много творби. Почти няма артист, който да не е представил своя версия на този многостранен образ – от Джото до Караваджо, от Ботичели до Тициан, от Тинторето до Рубенс, от Канова до Хейез. Дори Марк Шагал, чиято картина единодушно решихме, че е черешката на тортата в самия край на изложбата, е имал своята представа за Магдалена. Историята на Магдалена е историята на самото изкуство. Тя не е личност, а състояние, влияние върху колективното въображение и в повечето случаи представяна погрешно, мистериозно и, според мен поне, ужасно несправедливо.
Магдалена е родена в Магдала, малък рибарски римско-еврейски град на брега на Тиберийското езеро. Тя е свързана с фудаментални събития от живота и смъртта на Исус от Назарет. Неговата смърт на кръста, погребението и изчезването на тялото му, обявено после за възкръснало. Историята на срещата между Магдалена и възкръсналия Спасител е една от най-популярните теми в западното изкуство. Според Марк и Лука тя е освободена от седемте демона, които са я обладали и става проститутка. В края на шести век папа Григорий обединява различни женски фигури под нейното име. В следващите векове Магдалена е разкаяна грешница, която следва съдбата си в покаяние, носейки бремето на цялото човечество. Чак когато достига катарзис и изкупление, се издига до небесни почести...
Още от най-ранния ренесанс (Джото, Мазачо), Магдалена я изобразяват като красива жена с разбито сърце, страдаща в подножието на кръста. Винаги има дълга руса коса и яркочервени дрехи – отличителните черти на грешниците. Но освен това тя е и молеща се (и четяща) жена, която прекарва последните си години в отшелничество в пустинята на Египет. Тази Магдалена – египтянката, я рисуват и извайват с издълбани черти, благочестив, разкаян поглед и най-вече дълги до земята коси, които покриват грешното й тяло, вместо дрехи. Най-известната и драматична „египтянка Мария“ е от Донатело, но има и други майстори като Полайоло, които я виждат по този начин.
Изложбата преминава през много Магдалени и нито една от тях не е реална, всички са ужасно трагични образи. Дори когато е изобразена като по-чувствена жена по-напред във времето, е като мъжка фантазия за грешницата. 200 произведения на изкуството от различни епохи всъщност разказват историята за жената извън майчинската й роля – за женското тегло в един изцяло мъжки свят. Жената е подчинената – Магдалена все е приведена, послушна, все му мие краката с косите си, все лази под масата, ако не е в това положение все се моли и страда на някой камък, до нея редовно лежи даже камшик за самобичуване, защото е грешница. В нито една картина, освен в тази на Артемизия Джентилески, заета от музея в Бейрут, не видях Магдалена да е нещо друго освен символ на греха и покаянието, без да разбирам дори напълно защо и с какво е толкова виновна. Единствено при Артемизия и после при Марк Шагал можех малко да дишам по-свободно от толкова образи на измъчено страдание. В изложбата е изложена и Acceptance на Бил Виола, инсталация, която показва на един екран жена, която крещи безмълвно с изкривено, страдащо лице и се обръща гола, докато я облива силна и болезнена струя вода, която приема различни форми около тялото й, сякаш са различни моменти от живота й, докато се превръща в ангелски крила.
Изложбата във Форли няма да ми липсва, но не защото не е велика, напротив – майсторски показва точно образа на вярната страдаща жена, обсебена от любовта, на която всяка епоха се възхищава. Но както и Медуза например, така и Магдалена има нужда от преосмисляне, от справедливост, от една следваща зала в историята на изкуството, където да излезе изпод тази маса, където постоянно се влачи и да седне редом до него, където вярвам, че й е мястото.
Comments