Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Българските избори са процедура, винаги проблематична за онези, които са на власт, които и да са те. Гласовете не стигат, подкрепата намалява, а властта е сладка и нужна на всяка цена. Трябват още мандати, още пари, още избиратели. И ако избирателите тук не са достатъчно, какво пречи да се намерят нови?
Далечният Туран – земята на прабългарите, управлявана от Азиз Николаевич – деспот и креатура на руските тайни служби – е място измислено, но по-истинско от реално, защото азиатските части на бившия СССР са пълни с такива републики. И като нищо българските тангристи ще открият там наши първи братовчеди, достойни да получат български паспорти точно толкова мълниеносно колкото македонските братя.
В тази посока се развива действието на последния роман на Алек Попов. Авторът отдавна е доказал чувството си за абсурд и любовта си към историческите възстановки, така че точно той е идеалният разказвач за подобна история. Този път резултатът не е еднозначен.
От една страна всичко е изпипано до последния детайл – от „говорещите“ имена на героите и топонимите до дребните и забавни подробности, които са сред най-смешните неща в книгата. Възрастният професор Несторов, асистентът Хронев и професорската дъщеря Косара от една страна, и на родна почва професор Докузанов, лесно разпознаваем образ от близкото минало, който е идеолог на телевизия „Огъл нюз“ и приятел на патриотите-бизнесмени, пиещи от чашата на Крум (от истински череп, никакви фалшификати). Бедните туранци и техните лидери, до един неграмотни ченгета и вождът, който обикаля по прашните пътища на родината с джип, всичко е познато и горчиво.
Книгата е написана по сценарий на филм, който очаква своята реализация. Може би тук е и основният проблем – романът звучи като сценарий. Героите и ситуациите са описани с подробности като в разкадровка, действието се развива бързо и като на кино, обратите са неочаквани или поне се представят за такива и по-голямата част от хумора е не в думите, а в делата. Книгата се чете леко и бързо, но без огромното удоволствие от „Мисия Лондон“ или „Сестри Палавееви“, където самият текст е чудно хубав.
Все си мисля, че хората, които вярват в прабългарите и мисиите до Туран, така и никога няма да прочетат тази книга. За останалите тя е остроумна и точна диагноза на времето, за което ние сме виновни точно колкото измисленият професор Докузанов – той с онова, което е направил, а ние с онова, което не сме. Избирателната активност го доказа за пореден път.