Елена Миланова
Тя е мистериозна, за нея са писани романи (и правени филми), но никой не знае коя е. Обръща ли се към нас или се отвръща? Казала ли е нещо или се готви да го каже?
„Момичето с перлената обица“ е картина, която често е наричана „Мона Лиза на Севера“ и има защо. Тя е шедьовър, който прави крачка към следваща епоха за изобразителното изкуство и бележи обществени промени. Тя е един мираж, една илюзия, каквато е и перлената обица, в която всички сме се взирали като омагьосани, но почти никой не забелязал, че всъщност не е закачена за ухото на момичето. И може би дори не е обица.
„Момичето с перлената обица“ принадлежи на стил, който не е съвсем определен, нарича се tronie – това са картини, на които хората са с много изразени и преувеличени изражения на лицата или с особени костюми.
Такива картини са типични за холандската живопис от Златния век и фламандската барокова живопис. Но „момичето“ не е типична картина за Вермеер, а даже е много различна от тях.
Вермеер е нещо като илюзионист и е много популярен с рисуването на домашни сцени от разстояние: момиче, което чете писмо, урок по пиано, художник по време работа... В картините му зрителят нблюдава отдалече и това Вермеер често подчертава чрез тежка завеса, която отделя нас зрителя от това, което се случва там, в далечината. Млякото, което налива момичето не е за нас, ние сме само наблюдаващи този миг във времето на това място, до неизменния прозорец на Вермеер. Сякаш гледаме през ключалката какво става. Художникът също така е вманиачен по перпективата – шахматни плочки, линии, светлина – всичко винаги се събира в една точка, където е обекта.
Неговите картини са все такива, в които майсторски е придадена атмосфера на интимност, но и на дистанцията. Но „Момичето с перлената обица“ не е такава картина.
За нея Вермеер използва техниката киаро-скуро, така че да създаде този осветен, изпъкващ и почти триизмерен образ. Момичето не е част от подредена театрално сцена, тя е психологически обект. Сякаш нещо иска да каже или ей сега ще се завърти към нас или пък ще изчезне. Това ни кара да се втренчваме в нея, да се опитваме да я разгадаем като една Джоконда.
Освен това тя е „обикновена“. Дотогава портрети са имали само религиозни служители и аристократи, а това е анонимно момиче, може би слугиня в дома му. Защо?
През XVII век град Делфт се обръща срещу управляващата аристокрация и католическата църква. След 80 години съпротива срещу испанската власт, холандците искат своя република и самоуправление. Градове като Делфт остават без крал или управляваща аристокрация и така много художници като Вермеер остават без традицонните си покровители. Но от друга страна търговията по море се развива и холандците започват да забогатяват, оформя се класа на богати търговци, солидна средна класа. И те също искат да се увековечат с портрети. Те стават новите покровители на изкуството и артистите и формират икономическия пейзаж на Нидерландия.
Тези нови патрони също искат искат да бъдат рисувани, но предпочитат това да става в тяхната естествена среда у дома, заобиколени от познати предмети. Много често географски карти например се появяват в картините на Вермеер – картите по това време са много модерни и представителни за холандския Златен век. В основата на тази демонистрация е, че търговците, средната класа иска да покаже, че и тя струва нещо, че и тя дава нещо на света. Вермеер включително. Ето защо момичето може да е обикновено, но атрибутите й – не. Кърпата за глава и перлата са символи на богатство и то даже прекалени. Вермеер не е имал възможност да си позволи истинска перла в такъв размер, това е стъкло или може би дори капка, която е нарисувана така, че да прилича на перла.
Това е мираж, илюзия за богатство. Перлата е кръгла и тежка, но погледната отблизо се вижда, че това е просто боля, цвят, не е закачена за ухото. Тя е показателна за това какъв майстор на илюзията е Вермеер, но и бележи по един енигматичен начин раждането на модерната перспектива, средната класа, развиващтата се икономика, политика и любов. Един нов свят, в който вече има място за нас, обикновените хора – не само като наблюдаващи през ключалката, а като участници с право да имаме и да бъдем.