Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Много хора са разочаровани, когато видят най-известната картина на света. Намира се в зала с толкова много хора и вдигнати телефони. Джокондата е малка, няма нищо „wow” в нея, никаква драма. Но, ако се абстрахираме за секунда, това, което виждаме, е един тих портрет, който е най-великият психологически портрет, рисуван някога. Портрет, толкова изпреварил времето си, че пет века по-късно хората все още се опитват да го обяснят.
През 1517 година френският крал Франсоа I предлага на Леонардо работа като придворен художник, инженер и архитект. Леонардо, който по това време е на 60, се премества и никога не се връща във Флоренция. Носи със себе си десетки тетрадки със скици и текст, но само една картина – Мона Лиза, портретът на съпругата на търговеца Франческо Бартоломео ди Заноби дел Джокондо. Името й е Лиза Герардини. Нейният портрет е върховният продукт на гений, посветил себе си на знанието и изучаването на анатомията, геологията и философията. Леонардо рисува Мона Лиза върху парче дърво (топола), върху която нанася лек бял слой. Той рисува с глазура с много малко пигмент, смесени с масло, така че колко тъмен е цветът зависи от това колко пигмент има в глазурата. Неговият е по-прозрачен и го нанася слой след слой, което придава дълбочина и яркост. Бялата основа рефлектира върху гланца и осветява Мона Лиза отвътре. Когато се движи зрителят около картината, тази светлина се променя. Леонардо нанася тънки, почти невидими щрихи с четката (някои са по-тънки от човешки косъм), много много бавно (с месеци, а в случая с Мона Лиза с години). Там, където има кожа, щрихите са нанесени по-дебело и неравномерно, което я прави да изглежда като истинска.
Портретът е много странен. Замислете се само, ако някой през XVI в. иска портрет и може да си го позволи, това обикновено е покрай сватба или официален повод. Логично е моделът да си облече най-хубавите дрехи и да демонстрира възможности с бижута, украшения. А да те рисува един от най-търсените художници на времето е шансът ти да се покажеш. И все пак Джокондата е лишена от всякакви статус символи. Дрехите й са обикновени, нищо не ни казват за жената, никаква аристократичност няма, нито бижута и специална прическа. Всичко това е нарочно – Леонардо не иска нищо да ни разсейва от лицето на Мона Лиза. За композицията използва класическа ренесансова пирамидална форма – това е много важно, защото осигурява стабилност на изображението и ясен център на фокуса и насочва погледа. В нейния случай той води към лицето й. Мона Лиза е най-ранният италиански портрет, който се фокусира върху модела в ¾ вместо в цял ръст – така фигурата запълва картината и изолира всякакво разсейване. Това позиране в ¾ после се превръща в норма за следващите честиристотин години и днес изглежда нормално, но за времето си е гениален пробив. Преди Мона Лиза позиращите са строги и изправени, аристократични. Но тя е спокойна и нежно се е опряла на облеглаката на стола, обръщайки се към нас, почти като Kodak момент. Също така гледа уверено и сигурна в себе си, което е характерно по-скоро за мъжки портрети, не за женски. Ние гледаме директно в очите й и тя гледа директно в нашите – жените в портретите дотогава просто не го правят, Мона Лиза е абсолютно различна от начините, по които са рисувани жените в Италия по това време.
Също така революционен е и фонът. Обикновено потретите се рисуват на неутрален фон (небе например) или на монотонен фон или пък на фона на стая. Мона Лиза е пред много сложен пейзаж, който съществува само в ума на Леонардо. Картините дотогава имат и обекта, и фона на фокус. Докато Мона Лиза има все по-дефокусиран фон, колкото по-далече от фигурата се намира. Това се нарича въздушна перспектива – Леонардо е нейният изобратетел. Единственото човешко присъствие на фона са пътят и мостът, а вълните на косата и облеклото й отразяват тези на долините и реките зад нея като свързват човека с природата, любима тема за Леонардо.
Земята също е леко усукана, както торса й, което създава усещане за движние, а хоризонтът не е права линия зад образа – отляво е по-нисък. Леонардо знае, че мозъкът ни ще е в конфликт с това и ще останем с впечатление, че раменете й са наклонени, а не са. Нашият мозък коригира това като си мисли, че фигурата леко излиза от рамката, т.е е в движение. Очите й изглеждат еднакво от всички гледни ъгли, което разбира се не се отнася само до тази картина - първата техника, която Леонардо въвежда, е „сфумато“ (опушено) т.е омекотяване на прехода между цветовете, за да няма рязки граници. Слоеве и словеве от полупрозрачен гланц смесва всичко така, че щрихите на четката са практически невидими за човешко око. Техниката на сфумато издига картината на нива по-високо и ни помага да гледаме на картината така, както работят очите ни – с нюанси. Позволява дълбочина, която преди Леонардо не е виждана и очи, които ни следят навсякъде. Другата техника, която открива Леонардо, е киароскуро (светло/тъмно), благодарение на което създава илюзия за триизмерни форми. Двете техники работят заедно в портрета на Джокондата.
По времето на Ренесанса и дълго след това хората на портретите не се усмихват, те са сериозни, защото можеш да изглеждаш сериозен с дни и седмици, докато позираш, но не можеш да се усмихваш винаги по един и същи начин по време на дългите часове, дни, седмици и дори месеци позиране. Усмивката се появява и изчезва, докато местим поглед по лицето, но се фиксира, ако се отдалечим. Когато Леонардо рисува усмивката на Мона Лиза, прекарва нощите си в анатомични изследвания и е особено впечатлен от това как работи усмивката, анализирайки всяко възможно движение на нерв, контролиращ всеки лицев мускул. В неговите анатомични записки рисува всички възможни позиции на устните, устата и лицето и всичко започва с това семпло състояние на усмивката на Мона Лиза, когато е тук, но и я няма. Това обаче се дължи не само на познания за устата и мускулите, а на познания за това как функционират очите ни столетия по-рано. Мона Лиза е най-известната картина в света и заради легендата, заради кражбата й, заради медиите, заради поетите, които са я описвали на тези, които не са имали как да я видят, но най-вече, защото за 500 години зрителите изграждат емоционална връзка с нея. Преди Джокондата в портретите липсва мистерия. Художниците представят само външността, черупката. Лиза Герардини обаче е жива, дишаща жена с душа. Това не е само портрет на жена, а на натрупано знание от гений, който е смесил изкуство, наука и „магия“, за да създаде първият истински портрет на това какво означава да си човек.
Comments