Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
На ъгъла на 82-ра улица и 5-то авеню се намира музеят Метрополитън в Ню Йорк и с лаконичното име 82nd & Fifth в края на миналата година стартира един прекрасен дигитален проект, в който сто музейни куратори от целия свят разказват за един обект от колекцията на Метрополитън, променил живота им. Разнообразието от истории и обекти е зашеметяващо, както е и самият музей, в който са представени всякакви епохи, жанрове, стилове, материали и автори.
Селекцията е огромна и при всяко зареждане на сайта дава различни предложения за разглеждане и има много голямо удоволствие в това да се оставим съдбата да реши какво да чуем и разгледаме. Всяка история, която видях, е по своему удивителна. И всяка има име, като книга, едновременно интригуващо и насочващо към същината на преживяването.
„Недовършена“ е историята на една картина, „Кръщение Господне“, нарисувана от Джакопо Басано когато художникът е 80-годишен. На нея е изобразен Христос, който приема кръщението като възрастен мъж. Той е приведен и позата му е такава, все едно вече носи кръста – сякаш знае, че кръщението му е първата стъпка по пътя към Голгота. Възрастта и опита на художника му дават голяма свобода на изображението и макар че той умира преди да довърши картината, в нея личи както голямото му майсторство така и смелостта да промени обичайния сюжет, фона, ангелите – да създаде напълно нова история.
„Къдрици“ е страхотно впечатляващ именно с изработката на къдриците на перуката бюст на руския благородник Александър Данилович Меншиков. Когато през 1996 година музеят купува този невероятно изработен бюст за него не се знае нищо – кой е човекът, кога е изработено произведението и от кого. Постепенно по прецизно изработените елементи на ризницата, с която е облечен модела се разбира, че това е Меншиков. Съдбата му в имперска Русия е драматична, той е заточен в Сибир, а портретите му са унищожени. Оцеляват едва няколко и по тях е разпознат този красив и невероятно облечен мъж.
„Благодарност“ е трогателна и красива история от Япония. Историята започва с човек на име Мицухиро Карасумаро, който отбранява замъка, в който живее бащата на жена му и успява да го спаси. Когато синът на спасения благородник го пита какво иска за награда, Мицухиро отговаря „кото“ – семпъл музикален инструмент. Вместо това той получава прекрасно кото в кутия с жерави – герба на семейството му, увит в специално изтъкан килим и самото кото е истинско произведение на изкуството и цялото е в жерави. И до днес това остава един от най-красивите музикални инструменти, създавани някога.
„Ефимерно“ е историята на сребърен гребен за коса на Тифани, който представлява две глухарчета, върху които са кацнали водни кончета. Това е едно от най-елегантните и прекрасни бижута, които човек може да си представи.
„Сутрешен улов“ е забавна история за една малка купа с чиния и капак, изработена във Франция в средата на ХVІІІ век. С типичната за епохата разточителност купата и чинията са поръбени със злато, дръжките също са златни, а върху капака е кацнала цяла малка морска композиция от миди и рибка. Цялата чиния и купа са изрисувани с морски същества. От днешна гледна точка подобно изобилие на елементи и рисунки е по-скоро кич, но всъщност изработката е толкова прецизна и всеки дребен елемент е толкова изящен, че това е истинско произведение на изкуството.
„Екстремна мода“ разказва за първата среща на Ендрю Болтън – главния куратор на Института по костюмите – с произведение на Алекзандър Макуин. Годината е 1998 година и след дългогодишни молби, Болтън най-после получава покана за първото си ревю на модна къща Макуин. Когато излиза моделът с крилата, тя прилича на готически ангел с движещи се крила. Сякаш провокира публиката да си представи един свят, в който хората имат криле. Модата е нещо утилитарно, което оценяваме обективно с разума си. Модата на Макуин е различна – тя говори директно на сърцето. Този модел е отличен пример за това и наистина променя представите за това какво е мода и премахва границите й с изкуството.
„Френски стил“ е историята на легендарния Харолд Кода, учител и предшественик на Болтън. Той разказва за любимата си дреха, наметало на Пол Поаре от 1920 година. На пръв поглед това е едно кадифено наметало с широки ръкави и свободен силует, което меко обгръща женското тяло и се закопчава с красиви декоративни копчета. Анализът на дрехата обаче показва, че тя е ушита от едно цяло парче плат, прегънато по гениално прост начин, така че да запази интересната си форма без никакви излишни шевове. Подплатата е ярко розова и това е една дреха, която наистина никога не може да излезе от мода.
Има още много истории, до една прекрасни. Проектът на Метрополитън е един от най-хубавите примери за това, че пандемията отвори прозорец към изкуството, който просто не съществуваше преди това. Разгледайте го на този адрес.
Comments