Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Aз съм гледала „Луди богаташи“ (намира се в стрийма на HBO) не два, а поне 6 пъти. Той е от филмите, които са като някакъв вид терапия – лек, забавен и винаги се просълзявам на една-две ключови сцени.
Филмовата адаптация от 2018 на най-продавания роман на Кевин Куан за 2013 година е първия изцяло азиатски холивудски филм от 27 години насам. Всъщност, този филм не е чиста измислица като, да кажем, „Хубава жена“. Авторът на книгата е почерпил вдъхновение от елитното си възпитание в Сингапур, където дядо му забогатява, след като създава Tiger Balm. Като дете Кевин не си играе на шикалки, а развъжда рядка екзотична риба, която се продава по 30 хиляди долара всяка, а леля му му Нанси Куан е една от първите азиатски звезди в Холивуд. „Лудото“ богатство си е точно такова и в реалния живот за автора, но в романа е повдигнал нивото, вкарвайки нужната голяма доза романтика и разкош, за да се получи тотален бестселър, а после и блокбастър.
И така, Рейчъл Чу (Констанс Ву) и Ник Янг (Хенри Голдинг) са млада двойка в Ню Йорк, преподаватели в университета. След две години връзка Ник я кани на сватбата на най-добрия му приятел в родния му Сингапур, където да се срещне и със семейството му.
Изнанадата идва още на летището, където са настанени в най-високата класа в самолета, всички им се кланят до земята и се оказва, че Ник произхожда от семейство, което е „crazy rich”, a именно притежават почти целия остров още от времето, когато е бил непроходима джунгла и са нещо като кралски особи със „стари пари“. Веднъж стъпили на летището, където „има пеперудени градини и кино, докато на нюйорското само салмонела и отчаяние“ пред Рейчъл се открива чудният свят на богатите азиатци. Яхти, басейни, климатизирани шкафчета, повече частни самолети, отколкото коли, плюс всичкия лукс, който светът може да им предостави. За съжаление връзката на Рейчъл с наследника на това несметно богатство е помрачена не само, защото предизвиква завист, саботаж и тормоз от страна на местните кандидатки за Ник, но и защото майка му Елинор (Мишел Йо) никак не я одобрява.
Между множеството забавни случки разбираме и нещо повече. Като например, че новобогаташите по света са навсякъде прекалени и привлечени от кича, а идолите на дизайна са неизменно Версай или тоалетната на Доналд Тръмп. Че единствената идентификация за това кой си е какво имаш.
Но и фини, мъдри загатвания за хилядолетната китайската цивилизация, в която човешкия живот не служи, за да се търси индивидуалното мимолетно щастие, а за да се трупа още и още култура и приемственост, която осигурява колективното им безсмъртие.
Костюмите са основен герой във филма, защото чрез тях във всяка сцена се допълва случващото се. При тях няма копче, което не е дизайнерско, и на негов фон „Дяволът носи Прада“ изглежда като скромно филмче. Художничката по костюмите Мери Вогт се свързва с конкретни дизайнери за конкретните герои, които Кевин Куан предварително одобрява лично, за да са сигурни в това, че всеки герой и послание ще бъдат предадени и с много мода.
Брадовчедката Астрид (Джема Чан) и Елинор (Мишел Йо) са облечени от глава до пети във Valentino, Dior и Armani без никакви видими намеци за марка в нито един момент. Самите героини са живи олицетворения на най-доброто, скъпото и елегантното в модата, и още в началото един от тях казва на Астрид, че всичко, за което мечтае, е тя просто да носи негов модел.
Астрид действително е изключителна, тя е омъжена по любов за мъж, който не е от нейната класа, и се налага да крие скъпите си бижута и покупки, достойни за кралица, за да не обижда мъжкото му самолюбие, което е още една причина да е минималистична и супер елегантна.
Елинор пък е следващата на трона на фамилията, който ще заеме от свекърва си A Ma (Лиса Лу), която е носител и стожер на традициите, докато останалите са напълно поевропейчени и американизирани и се казват Ник, Рейчъл, Чарли, Амаринта и прочие. А Ма е облечена като матриарх в китайска коприна и стилизирани китайски ризи, сака, шалове с фини бродерии. Нейният моден момент настъпва, когато придружава внучката си Астрид на сватбата, където двете се допълват и все пак ярко демонстрират разликите между поколенията и времената. Астрид е облечена в рокля Alexander McQueeн, а баба й в китайски тоалет.
На другия полюс са новите „лудо богати“ азиатци, в лицето на Акуафина в ролята на Пейк Лин Гоу, която се облича и носи всичко и по много. Логиката в нейното семейство, които си ходят по чорапи във вдъхновения от Огледалната зала във Версай хол и се „наслаждават на климатика“, е Gucci, Gucci, Gucci, лъскаво, ненормално, скъпо, блестящо, ексцентрично, кичозно, отличително и крещящо „Аз съм богат“. Пейк Лин достига нови върхове не само като размер на етикетите и катарамите, но най-вече с животинските принтове, което прави и нея, и цялото й смахнато семейство най-забавната част от филма.
Главната героиня Рейчъл е най-семпла, но и най-развиваща се – тя започва от много простички идеи като червена рокличка, защото „червеното е символ на плодовитостта“ и предполага, че това ще се хареса, през роклята на Missoni, заета й от Пейк Лин до разкошна рокля Marchesa за сцените на сватбата. В момента тази рокля се намира в Smithsonian Museum.
И разбира се, сватбената рокля! Булката Араминта (Соноя Мизуно) носи рокля, напомняща балетна пачка, с което се подчертава нейната грация. Това е загатнато и при моминското парти, където героинята носи златен гащеризон. И двата модела са ушити в Сингапур.
Но освен диаманти и екзотични цветя „Луди богаташи“ носи и някои тежести. Едната е горчивия вкус от това културно адаптиране на имената на героите. Действително, азиатските общности, живеещи в Европа например, масово се представят с европейски имена, за да не затрудняват с оригиналните си, но не мисля, че това е нормално за филм, освен ако действително не е тренд в китайското висше общество да се кръщават Колин, Франческа, Оливър или Аманда. Другият проблем е по-скоро осветяването на липсата на азиатски актьори в главни роли в Холивуд (азиатските актьори казват едва 5% от говорещите части във филмите). Холивуд е изключително затворен за разнообразни азиатски таланти (извън кунг-фу или сатирични сериалчета тип Fresh Off the Boat), а за главни роли не може и да се говори. Неслучайно, когато Сандра О е повикана за ролята си в „Убивайки Ийв“ пита: „В коя роля?“, а режисьорът й отговаря: „Ами в главната“, Сандра О не може да повярва на ушите си и после казва, че това може да се случи „само в Европа“.
Но филмът на режисьора Джон М. Чу „Луди богаташи“ определено показва, че процеса може да се отвори и, когато говори за това, призовава азиатските актьори към повече смелост и амбиция да се кандидатират за големи роли, а не само за миманс. От филма му е повече от ясно, че в момента има много талантливо поколение в Холивуд и е факт, че всички знаем кои са Соноя Мизуно, Мишел Йо, Джема Чан и разбира се Констанс Ву.
Така че може би мисълта на Наполеон, с която започва филма „Оставете Китай да спи, защото ако се събуди, ще разтърси света“ не е само препратка към икономическия бум, а и насочване към този проблем на Холивуд. Азиатците там са "оставени да спят", но лека полека се пробуждат и това е огромен потенциал. Поне на второ гледане изглежда така.
Comments