Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Пиеса за сама жена, която живее между четири стени и разговаря с невидими събеседници, е идеалния сюжет за зрители, които до преди броени дни са били в почти същата ситуация.
„Мадам Мишима“ в театър „София“ изглежда е точно представлението, с което да се върнем в театъра.
„Краят на света дойде, господин следовател, и аз бях там.“ Гледала съм „Мадам Мишима“ няколко пъти, в различни ситуации, и пиесата звучи все така актуално, умно и тъжно. Този път сякаш и предхождащите действия са повече в унисон със случващото се на сцената.
В театъра се влиза с маски, а зрителите седят на голямо разстояние един от друг, дори ако са дошли заедно. Това естествено пречи на разговорите и в залата е тихо през цялото време.
След това в тишината излиза Михаил Милчев и право пред очите ни се превръща в Мадам Мишима – кайшакунин на Юкио Мишима. Кайшакунин означава вторият избран, който трябва да обезглави извършващия сеппуко, за да му спести мъченията. Последният кайшакунин в историята е Хироясу Хога, който е направил това за Юкио Мишима.
Кайшакунин е винаги мъж, на сцената също е мъж. Гласът му е мъжки, но думите му, дрехите му и жестовете му са женски. В двуполовия свят, който обитаваме, идеите и смисъла преливат от мъжкото към женското начало на Мишима – една от най-странните фигури в японската култура.
„Мадам Мишима“ е за мен най-добрата пиеса на Елена Алексиева, може би защото в лицето на Михаил Милчев е намерила своя идеален актьор. Действията и думите му на сцената са като дълъг чаен ритуал – екзотични, успокояващи и различни от света наоколо.
Това в най-голяма степен символизира истинската магия на театъра, който може за един час да ни пренесе в напълно различна реалност. Нещо, което е невъзможно онлайн, а може да се случи само в тъмния салон.
Ходенето на театър беше едно от нещата, които ми липсваха най-много в последните месеци и „Мадам Мишима“ както винаги ми даде онова, което обещава – друга реалност.