Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Наталия Гончарова, автопортрет
Самостоятелни изложби в палацо „Строци“ във Флоренция, Тейт Модърн в Лондон и музея Атенеум в Хелзинки показват творчеството на Наталия Гончарова в месеците преди пандемията. Подобна чест не се оказва често, особено на жени. Не е за вярване, но до преди няколко десетилетия Наталия е известна повече като съпруга на един от създателите на руския авангард Михаил Ларионов и името й винаги се нарежда до неговото. По-конкретно – след него.
Една късна преоценка на изкуството им поставя Наталия там, където й е мястото – пред Михаил, като първата художничка на руския авангард, като жена, преживяла живота си свободна, смела и уникална.
Родена е през 1881 година като потомка на дворянския род Гончарови. Дядо й по бащина линия е племенник на жената на Пушкин, а по майчина е професор в Духовната академия. Бащата на Наталия е архитект и притежава няколко села и имения близо до Тула, където се ражда и живее до гимназиална възраст Наталия. По-късно в живота си тя винаги подчертава любовта си към селото, а не към града и възторга си от Изтока и неговата естетика, а не към Запада. Руското народно творчество, по-специално илюстрациите „лубки“, иконите, цветовете на руското село са основни вдъхновения в работата й.
Жътва, 1907-8
Наталия завършва гимназия със сребърен медал през 1898 година и се записва на медицински курсове където издържа само три дни, защото всички други жени в курса й изглеждат „мъжеподобни“. След това с приятелка учи половин година история и в крайна сметка става студентка в Училището за живопис, скулптура и архитектура. Основната й специалност е скулптура. Дори по-късно, когато под влиянието на Ларионов се ориентира към живописта, Гончарова си остава скулптор по мащаб и размах. Тя е по-мощен художник от мъжа си, като по талант надминава голяма част от мъжете-художници, които я заобикалят. За нея Александър Беноа казва на колегите си: „Няма нужда да учим Гончарова, ние трябва да се учим от нея“. Наталия Гончарова е необикновена във всяко отношение. Тя не се свени да се появи разголена във филм, да дефилира по улиците с изрисувано лице и деколте, да облича удобни мъжки дрехи и да рисува каквото намери за добре, което предизвиква скандали около всичките й изложби в Русия.
Гончарова е изключително плодовит творец . В кариерата й се включват занимания като художничка, илюстраторка, графичка, авторка на костюми, сценографка, декораторка, стилистка, дори киноактриса и балерина. Рисува бързо и много, само през 1914 година в няколко изложби са показани 800 нейни произведения. Това в наше време е благодатна почва за фалшификации – смята се, че поне 300 от нейните картини в колекции по света са фалшиви.
Първата самостоятелна изложба на Гончарова е през 1910 година и продължава по-малко от денонощие. Това е закрита изложба, но на нея успява да попадне известен критик, който веднага пише скандализиран, че картините на Гончарова са „порнографски“. Това е силно обвинение, тъй като по законите на Русия по онова време произведенията на изкуството са под защита.
Полицията идва и конфискува няколко картини, с което потвърждава негласната забрана жените да работят в този жанр.
Повече никога Гончарова не рисува голи тела. Следващият скандал е след година, когато е конфискувана картината й „Богът на плодородието“, а още една година след това църквата забранява картините й от цикъла „Евангелисти“ да бъдат изложени на изложбата „Магарешка опашка“, защото не съответстват на заглавието на експозицията.
"Евангелисти", 1911
През 1914 година Гончарова отново е нападната от църквата за това, че използва авангардна техника за рисуване на църковни сюжети. Този път в нейна защита застават Лев Толстой, Врангел и дори баща й. Светия синод отстъпва. Изложбата й има колосален успех, посетена е от 12 000 човека, а каталогът е преиздаван три пъти.
Всички тези конфликти, както и успехите на Ларионов и Гончарова в Париж и други европейски градове, където те излагат картините си още от 1906 година, са аргумент в полза на решението им да напуснат Русия през 1915 година. Формално повод е поканата на Дягилев Гончарова да работи с него по сценографията и костюмите на неговите балети. В Русия Ларионов и Гончарова оставят огромно по обем и разнообразие творчество в много широк аспект от художествени направления. От импресионизъм, фовизъм, неопримитивизъм, кубофутуризъм до формулирания от Ларионов „лъчизъм“. На практика те творят във всички актуални за времето течения.
В Париж Гончарова работи активно с Дягилев върху няколко много успешни продукции - „Садко“ (1916) от Римски-Корсаков, „Сватба“ (1923) и „Жар-птица“ (1926) от Игор Стравински. Политическата ситуация прави невъзможно връщането й в родината и двамата с Ларионов остават в Париж.
През 1938 година получават френско гражданство. Женят се едва през 1956 година, главно с цел преживелият да се погрижи за съдбата на произведенията им. Гончарова и Ларионов рисуват и преподават, но успехът им е променлив и на моменти живеят много трудно. Двамата си остават руски художници, които страдат за родината. Гончарова казва, че разбира напълно китайците, които напускайки родината зашиват малко пръст в стелките на обувките си, за да ходят винаги по родна земя. Тя умира в Париж през 1962 година и е погребана там без никога да види Русия отново.
През миналия век творчеството на Ларионов и Гончарова е показвано главно на съвместни изложби.
Славата й нараства през ХХІ век и през 2007 и 2010 година тя на два пъти подобрява рекорда за най-скъпо продавана художничка в света.
Освен това и до днес си остава една от най-скандалните – в рекламното видео за флорентинската изложба миналата година Instagram цензурира картината „Модел (на син фон)“. Изглежда в някои отношения все още сме в 1910 година.
Comments