Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Изложба с име „Невидимите улици“ отваря възможност за безкрайно количество истории, въображаеми и реални, изпълващи улиците на хилядолетна София, свързващи сегашните софиянци с безброй поколения, живели тук преди тях. Дори не е нужно тези истории да са велики, впечатляващи или безсмъртни, понякога е достатъчно да са трогателни, лични и красиви.
Нещо такова предлагат Лиляна Караджова и Димитър Стоянович с изложбата си „Невидимите улици“ в Софийската градска художествена галерия. В град като нашия, който е вече нарицателно за лоши ремонти, грозно надраскани фасади, небрежна поддръжка и тъжно остаряващи къщи, единственото очарование и всъщност безсмъртие са гласовете, които невидими звучат във всеки дом. Гласовете на онези, създавали красота, писали за нея, невидими, но отекващи и днес. Писателите, поетите, музикантите, художниците. Техните домове и днес са по улиците, по които минаваме, очите ни виждат пейзажите, които са ги вдъхновявали, цветовете на техните картини, звуците, провокирали музиката им. На първо място авторите на изложбата са поставили политиците, защото те винаги имат най-голям отпечатък - върху живота, но и върху културата (или нейната липса) и тези, невидимите политици, са видими и днес именно чрез този си отпечатък.
Всички снимки на изложбата са в черно и бяло, някак тъжни, но и елегантни, подобаващо ретро. Картите на тези въображаеми улици приличат на карти на съзвездия, очертани върху небето на ежедневието. Третият компонент на изложбата са самите тематични улици, разположени върху дълги платна, между които зрителите минават и виждат само къщите на паметта, една до друга, рамо до рамо във вечността, която обитателите им населяват.
Всичко на тази изложба е важно и смислено. Само че в някаква степен не е невидимо. Очакването ми към сюжет с подобно заглавие е да видя къщите на знаменитите българи, за които днес почти никой не знае. В изложбата са заснети само къщи, върху които вече има паметни плочи – в този смисъл те са видими, не са невидими. Невидими са другите, тези в които са обитавали не по-малко важни софиянци, но върху тях няма знак. Такива са предостатъчно – мога да спомена само къщата на Мара Белчева на моята улица, на която няма паметна плоча. Има много други, за някои от тях разказваме с Елена.
Още по-тъжно е, че в същия момент, в който „Невидимите улици“ се разстилат на втория етаж на галерията, на първия има изложба на българските художнички между двете войни. Над 65 талантливи българки са представени с творбите си и нито една от тях не присъства със своята къща на втория етаж. Нещо повече – на въображаемата невидима „улица на художниците“ не живее нито една жена.
Улиците са невидими докато не ги видим – със сърцето, в спомените и историите на града. За повечето от нас тези истории са лични, разплитащи се по нишката на семейната история, започваща в някой софийски дом. Хармонията на тези истории е като най-прекрасна софийска симфония и всеки посетител на тази изложба ще поиска да я чуе.
