Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимки: Елица Павлович
Историята на работещите в Берлин скандинавски художници Елмгрийн и Драгсет е типична – запознават се преди почти 30 години в нощен клуб, десет години живеят заедно като двойка, а творчески дует остават и до днес. Двамата работят с Миуча Прада от много години, те са автори на един от най-остроумните (поне според мен) проекти в модата – магазин на Prada насред пустинята. Магазинът е разбиван безброй пъти, но за разочарование на крадците от там няма кой знае какво да се вземе – от обувките например има само по една от чифт.
Изложбата им „Ненужни тела“ е доста голяма, обхваща произведения от различни години, както и инсталации, които са създадени специално за пространствата на фондацията.
Изложбата започва с подробно обяснение, но аз предпочетох да не го чета, за да реша за себе си каква е логиката и идеята на видяното. Прочетох текста по-късно, но личните ми впечатление си остават по-валидни за мен самата и подредени според това как върви изложбата.
В голямата зала в основната сграда има основно класически произведения, но в други интерпретации – или са в нови „рамки“ или в необичайни пози. Още тук за себе си преведох заглавието на изложбата. В древността и в класическото изкуство тялото в скулптурата неизменно е натоварено със символичен смисъл – било като идеал едновременно физически и морален (калокагатия при гърците), било като въплъщение на някаква идея, добродетел или порок. Сега телата са ненужни като символи, те вече са само предмети и всичко, което представляват, е буквално и абсолютно на показ.
Поставен в рамка и като на витрина – така това е не просто идеал, а идеал за продан.
Това е не само еротично, но и нескрито флиртуващо със зрителя тяло, защото еротиката също е стока.
Самата зала е много благодарна за такава изложба, защото е пълна с огледални повърхности, а самодоволното любуване, оглеждане, също са част от новата функция на тялото.
Изобщо огледалата са важен символ на нашето време и то точно отнесени към телата ни – всъщност всеки телефон е едно огледало. Затова доста неща на изложбата са огледални. Някои с цел и зрителят да се огледа в тях, а други – и те ми харесаха много повече – бяха направени така, че всъщност да са огледала, в които не можеш да се огледаш.
Много странна е работата на Елмгрийн и Драгсет с детските тела. Според мен те ги интерпретират като някакъв бял лист, върху който се отпечатва светът. Така по някакъв начин на телата се придава смисъл, но той е внесен отвън, по-скоро е не смисъл, а бреме – децата са показани в контекста на насилието – като това с пушката, как гледат с 3D очила, което е отказ от присъствие в реалността.
Детството не е време на веселие, но това не пречи да живеем в култ към младостта. Едно от най-добрите неща на изложбата според мен е тази рамка, която е като асансьор с копчета от 1 до 17. Почти съм сигурна, че това са години и странно защо, но хората имат големи сантименти към ранните години от живота и като че ли забравят напълно колко тогава са неуверени в себе си и настроенията им се колебаят с много голяма амплитуда.
На втория етаж има огромна зала с компютри, тип офис оупън спейс, но без нито един човек. Прилича на стандартен офис, в който всички внезапно са хоум офис, защото до вчера е бил обитаем – бутилката с вода е наполовина пълна, има чаши за кафе по бюрата, но хората ги няма. По принцип тези професии ще се дигитализират в някакъв момент и може да се приеме, че телата в този офис са станали излишни по тази причина. Като цяло посланието е ясно, но да се заема цял етаж с бюра и столове ми се струва излишно, не е нещо, което подсилва изживяването или внушава уникално велика идея.
Почти съм сигурна, че тази хладилна чанта е също част от инсталация. Понеже бях сама нямаше кой да ми се смее, че никога не мога да преценя правилно кое е произведение на изкуството и кое пазачите на двора са си донесли от вкъщи.
Аз реших, че хладилната чанта е на този човек. Това е в друга сграда, посветена на усъвършенстването на телата – вътре има нещо като съблекални на фитнес или басейн. Преди да ги видя по съвсем друг начин си представях какво символизира този падащ от въжето човек, на чиято блуза пише What’s left. Понеже като си в това положение и не остава кой знае какво – само да измислиш как да оцелееш и да се примъкнеш до края, но със сигурност вече няма нито удоволствие от разходката над бездната, нито славата от това да си се справил. Погледнато през фитнеса вече има и други интерпретации.
Последното произведение на Елмгрийн и Драгсет не е от серията за телата, но пък е нещо със съвсем неочаквана актуалност. На входа на високата сграда с постоянната колекция е паркирана една кола, в която има много картини, увити в хартия и овързани с канап и някак са така нахвърляни, че все едно е набързо, все едно са крадени. Автомобилът е с руска регистрация. Това не е ново произведение, просто сега времето му дава нов смисъл, както често става в изкуството.
Най-прекрасното нещо за мен във фондацията е в Омагьосаната къща – в златната кула – където не дават да се снима. Там в едната стая на Роберт Гобер има решетка от улична канавка, в нея тече вода и сред изгнили листа и камъчета лежи едно червено, изтръгнато сърце. Като видя, че се спирам за по-дълго, пазачът ми каза – Стъклено е, а аз му отговорих – Знам…
Comments