НИЕ СМЕ ЗАВИНАГИ „НАРОДЪТ НА ВАЗОВ“

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Снимка: Гергана Дамянова

От златото на иконите, от черните шамии на вдовиците, от клетвите на бунтовниците, от песните на жените, от хвалбите по кръчмите и стоновете по полята, от красивите залези и позорните бягства, от дългата история на славни победи и срамни компромиси сме родени ние – народът на Вазов.

Всичко това – въздействащо, могъщо, поетично и красиво е показано на сцената на Народния театър от Диана Добрева, Александър Секулов, Мира Каланова и Петя Диманова. В българския театър няма друг екип от хора, способен да създаде театрално преживяване, което да звучи като напев и да отеква дълго в сърцето.

На огромната и празна сцена, върху декор в цвят на старо злато, бавно изплуват сенките на група жени. Черните забрадки и дълги тъмни рокли ги правят неразличими по възраст и заличават красотата им. Онова, което ги обединява, е нещастието – жените са бежанки и вървят, впрегнати в каруцата с бедната си покъщина, но също толкова и в хомота на бедите си, за да търсят земята българска.

В същото време, по същите земи, група войничета теглят едно оръдие, водени от дълг и съвест. Войниците са гладни, победени и изоставени от командирите си, но оръдието няма да оставят, защото то си е наше, българско.

Интелектуалците, и те мобилизирани, седят в тила и пият коняк, стихоплетстват и злословят, чакат да се случи нещо вълнуващо, но ако може да е по-далече от тях.

Тези три групи са „народа“ на Вазов. Усещането е наистина за портрет на един народ – никой от групата не е по-главен от другите. На фона на декора, приличащ на стилизирана гора, пред зрителите минават бежанци, войници, обози и влакове и всяка душа народна има своята малка, лична, трогателна история. Вазов, той е „народния поет“, той е някъде високо и далече, в първата част на представлението дори не се появява. Но дори и когато – невероятно ефектно – на сцената оживява дядо Вазов, той е просто един възрастен човек, който пише българската митология, но не желае да бъде част от нея.

Годината е 1919 и България страда за пореден път – войни, бежанци, болести, бедност, безпросветност. По чудесен начин във всичко това авторът Александър Секулов е намерил начин да вмъкне смях и любов. Но основното на сцената, разбира се, е страданието и то е показано физически осезаемо. В театъра рядко се случва в залата да се чува само дишането на актьорите на сцената, усилено от микрофоните, а публиката да мълчи, затаила дъх.

В „Народът на Вазов“ Диана Добрева сякаш е събрала най-хубавото от своите представления – женските (и мъжки) ансамбли, хоровото говорене, красноречивия декор, невероятната музика, райските гласове, усещането за безвремие и детето като чиста небесна душа.

Иван Вазов още приживе е силно любен и мразен. Днес статутът му на „народен“ поет е официализиран, но това не прави любовта му към Отечеството масова или популярна, тя и сега е екзотика от далечното и славно минало. Постановката на Диана Добрева показва прозата зад поезията на Вазов – двете заедно са бит и мит, в който всички живеем. Иска ми се да живеем поне малко по-смислено и красиво, тези два часа ни подаряват това. Предостатъчно е.