Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Трябва да си в някаква степен исторически и социално осъзнат, и естетически развит, за да подходиш към творбите на Джейн Остин и това важи за читателите и зрителите, но най-вече за творците, които пренасят романите й през два века за екранизация. Основната спънка пред тях е, че ние живеем в абсолютно различно време и младите могат много лесно да бъдат загубени, ако се засили мелодраматичността, което се е случвало например при екранизациите на „Разум и чувства“ с Ема Томпсън и Кейт Уинслет или „Гордост и предразсъдъци“ с Кийра Найтли, които бяха така сълзливи, че трудно се гледаха, особено втория.
Новата екранизация на четвъртия роман на Джейн Остин „Ема“ обаче няма нищо общо с тези примери. Тя е младежка, закачлива, на моменти истерично смешна, модерна, динамична (колкото може да е динамично едно аристократично безвремие), а сатиричният елемент е толкова откровен и толкова английски, че „Ема“ е чудесно отражение на времето си.
Магията става благодарение на режисьорката Отъм де Уайлд, която до този момент не се е занимавала изобщо с кино, сценаристката Елеонор Катън и художничката по костюмите Александра Бърн, които слагат точката след окончателната победа над всички останали екранизации, както направи Грета Гъруиг с "Малки жени". Дори имат дързостта да го упоменат и в заглавието, защото Ема е всъщност „Ема.“ С точка, за да си знаят Джуди Кембъл, Гуинет Полтроу и Кейт Бекинсейл.
Сюжетът всеки го знае – младата Ема Удхаус (Аня Тейлър-Джой е наистина най-добрата до момента) е дъщеря на богат аристократ от английската провинция, която е посредствена за трима, но има добро сърце и обича да й е интересно, а в прованса няма нищо интересно, освен ако сам не си го направиш, затова се специализира в сватосването на тесния кръг около себе си. След един-два успешни опита прави грешка, която повлича други, така че около Ема настава направо шекспиров екшън от недоразумения кой в кого всъщност е влюбен. Основната потърпевша е младата й приятелка Хариет Смит (Миа Гот) – простодушно момиче от незаможно семейство, чието светско образование Ема поема. В Хариет е влюбен фермер, но Ема я убеждава да огледа по-добре местния викарий, който от своя страна пък не сваля очи от самата Ема.
Този изключително демодиран сюжет можеше да си остане изключително досаден, но не е, защото Отъм де Уайлд има истерично чувство за хумор и е използвала всеки възможен момент за да предизвика усмивка, с помощта на всички ярки герои. Сред тях най-отличителният е бащата на Ема г-н Удхаус. Бил Наи би трябвало поне да е номиниран за Оскар за ролята си, но по-важното е, че всяка сцена с негово участие е ужасно смешна, а в по-голямата част от времето той изобщо нищо не говори!
Почти на нивото му е местната досадница г-жа Бейтс (Миранда Харт), която „за съжаление съчетава доброта и нелепост по много нещастен начин“. Тя, за разлика от г-н Удхаус, не млъква. И третият ми любимец е пребогатият Джордж Найтли (Джони Флин), който е единственият, който говори откровено с Ема, на която й отнема поне половината от филма да разбере колко е секси всъщност това. Той не е влюбен в нея, но всъщност е, и динамиката между тях е най-интересното нещо за хората, които не знаят края.
За лесното възприемане на новата „Ема“ помага страшно много сатирата, английският хумор – има едни хора от високата класа и едни други хора, които ги обслужват денонощно и са на групи постоянно на екрана в техните ливреи, но си остават невидими, както са били и в действителност. Едва само на двама от тях им чухме имената – Бартоломей и Чарлз, клетниците, които постоянно трябва да преместват едни паравани, за да не става течение в хола на г-на Удхаус.
Джейн Остин определено се присмива на светското общество, показвайки абсурдността на феномена на това свръх социално разделение. А Отъм де Уайлд го олекотява чрез смешни сцени, операторско майсторство на Крис Блъвелт и саундтрака с композиции на Моцарт и Бетовен. Благодарение на Тейлър-Джой „Ема“ е много далеч от скучните исторически екранизации и е по-близо до „Мария Антоанета“ на София Копола, която също предаде епохата в най-малките детайли от бита, традициите и етикета по модерен и свеж начин.
И ако всичко до тук е на едната част на везната, то от другата страна са костюмите и сценографията, които си заслужават отделен разказ. Александра Бърн, която е сред най-големите дизайнерки на костюми в киното, определено ще получи още една номинация за Оскар (последната от общо пет беше миналата година за „Кралицата на Шотландия“) и като нищо ще спечели втора статуетка (вече има една за „Елизабет: Златният век“ през 2007). Скоро не бях виждала толкова красиво сливане между детайла във всяка къдричка, панделка, цветенце в косите, природата и интериорите, което оставя неповторимо усещане за свежест и вечно лято във всеки момент от „Ема.“ С точка.
Comments