Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Дефиницията за женска литература е относителна, може да е през авторката, може през героините, а може и през водещото чувство в книгата. Трите женски книги, които прочетох тази седмица, отговорят и на трите критерия, макар едната от тях да е написана от мъж. И дори така различни по националност, произход и социално положение, героините в книгите се оказаха свързани по особен начин – с това, че най-активните години от живота им са около средата на миналия век, с неумелите опити да вземат живота си в ръце и, най-вече, със своята самота.
Нора Уебстър е вдовица и героиня от последната преведена у нас книга на сладкодумния, любим Колъм Тойбин. В началото на историята Нора е вдовица от скоро и е заета през деня с децата си, а вечер с това да посреща и изслушва съболезнованията на хората от градчето, които с две изречения й казват колко им е мъчно и с около две хиляди за живота си и този на цялото си семейство. Нора прави чай и слуша, другото би било твърде нелюбезно. За Нора, домакиня с четири деца през 60-те в Ирландия, смъртта на мъжа й е огромен потрес и то не само емоционално. Двете й дъщери вече живеят сами, но още учат и имат нужда от подкрепа, а момчетата й са малки и имат нужда от баща. Нора не може да се справи с никое от тези неща. И всъщност никой от многобройните любопитни и привидно доброжелателни посетители няма решение на нейните проблеми. Хората имат мнение за Нора, съображения, забележки, те я следят къде ходи, какво купува, как се облича, но никой не знае как да й помогне, нито пък го е грижа. Нора е мълчалива, сдържана жена, до момента живееща кротко и щастливо под крилото на мъжа си. Изведнъж, принудена да оцелее, тя открива у себе си полезни таланти – да смята, да организира, да пее. Никой не я разбира, дори децата й, но Нора ще намери своя път.
Това е една чудно написана, спокойна и истинска история. Удивително е как един мъж така добре е усетил разнопосочните емоции на героинята си. Мисля си, че за един гей мъж по същото време и на същото място – какъвто е авторът – ситуацията е вероятно доста подобна – привидно добронамерено любопитство, коментари, дебнене, обсъждане къде ходи и с кого, пълна беззащитност пред общественото мнение, което налага стандартите си върху всички, които не се вписват в общоприетия калъп.
Маргарит Дьорас няма нужда от представяне и последната издадена нейна книга „Материалният живот“ добавя любопитни щрихи към образа й, формиран колкото от книгите й, толкова и от слуховете за нейния бурен живот. Впрочем, поне според тази книга, повечето от историите за Дьорас са напълно верни. Кратките текстове в сборника са записани въз основа на разговорите на Дьорас с Жером Божур, като тя е написала предговор към френското издание – тоест идеално знае какво разкрива за нея тази книга. Част от текстовете са свързани с романите й и те са интересни, на места откровено скандални, друга част са за нейните страхове и мании – типично за човек, преживял войната, тя се запасява с храна и винаги се опитва да е готова за най-лошия възможен сценарий. Най-въздействащите части са за нейното безразсъдство, за алкохолизма й, за непрекъснатото търсене на граници – на разума, на страха, на живота. Във всичките си търсения Дьорас изглежда абсолютно сама, макар вече да живее с Ян и да подчертава на няколко пъти любовта към сина си.
От трите книги тази е с най-прекрасната корица, чете се най-лесно, но и се забравя най-бързо. Дьорас има такива текстове, не само сред тези, родени сякаш от неспокойство и невротично желание да запише мислите си, дори когато не всички те заслужават да бъдат записани. Или може би това е книга за наистина големи нейни фенове, каквато аз не съм.
Затова пък съм огромен, доживотен фен на Магда Сабо. В действителност първата ми среща с нея беше в киното, с филма „Вратата“ с Хелън Мирън в ролята на загадъчната Емеренц, след това прочетох книгата, която е по-потресаваща и от филма, харесах много и „Улица Каталин“, а сега веднага прочетох и „Пилат“, преди да гледам едноименния филм на Синелибри.
Винце Сьоч е съдия с неспокойна съдба, подобаваща на бурното време, в което живее. Книгата започва през март 1960 година, когато той умира от рак и оставя след себе си вдовицата Етелка и единствената си дъщеря, лекарката Изи. Дъщерята отдавна живее в столицата сама, но с оглед ситуацията и факта, че Етелка никога не е работила и никога не е живяла сама, Изи взима майка си при себе си. Препратката към библейския образ на Пилат става ясна чак в края на романа, който е символично разделен на четири части – земя, вода, огън и въздух. Около двете жени в книгата гравитират и техните мъже – покойният Винце, както и бившият мъж на Изи и настоящият й любовник. Мъжете са само сателити в орбитата на двете жени, така могъщи в своята самота и обич. Разтърсваща до дъното на душата, тази история е толкова обикновена, ясна и необратима, че просто хваща за гърлото. Филмът по нея има безброй награди, но засега ми се струва, че това е роман, който е напълно невъзможно да бъде филмиран – тези чувства на абсолютно, мълчаливо и мъчително отчаяние могат да се опишат само в книга.
Книги, направени от самота – защото изкуството, както винаги казвам на детето си, е за да преживеем нещо различно от онова, което животът щедро ни е дал.
Comments