Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Мариан и Конъл са вечните герои във вечния английски роман. Те са от различни социални класи и в някои отношения това има значение дори в ХХІ-ви век, те са добре образовани и си пишат дълги и умни писма, те се обичат, но всичко е сложно, те се събират и разделят помежду си и с други хора, които се появяват мимолетно в тяхната история, те си говорят, говорят непрекъснато и всъщност, в крайна сметка, тя решава, винаги решава тя.
Англичаните от край време имат този талант – да пишат романи, в които целият свят да се влюбва.
В случая със Сали Руни и нейните „Нормални хора“ алюзията с Джейн Остин дори не е особено остроумна – самите герои в романа й четат „Ема“. Има куп причини, поради които романите на Джейн Остин – стара мома, живяла през 18-ти век и зациклена на темата как да си намерим съпруг – е създала литература, която не само се чете и днес, но звучи остроумно и интересно, така че се преиздава и екранизира непрекъснато. Едната причина е във факта, че в книгите й винаги жените са двигателя на действието, дори когато са крайно ограничени в средствата си. В това е и най-голямата й прилика със Сали Руни, но не само.Сали Руни вече е наречена „Селинджър за ползващите снапчат“.
„Нормални хора“ е написана на чудесен и понятен за всеки език. Тя разказва за хора, в които огромна част от модерното човечество може да се припознае – героите й живеят като нас или поне така, както искаме да живеем. Това са нормални млади европейци, които компенсират семейните дефицити с приятелства и близост с връстниците и гаджетата си, които пътуват до Франция или Италия през лятото и когато имат нещо за споделяне пишат дълги мейли, намират си нова квартира и работа чрез познати на познатите и определят мястото си в света чрез критерии доста по-сложни от това кой какъв доход има. Да са „нормални“ в този смисъл е наистина определящо за добрия живот.
В родния град на Мариан и Конъл „норманият“ е той - хубаво момче със самочувствие, футболист, популярен в гимназията, отличник. Когато двамата отиват да учат в Тринити колидж в Дъблин, изведнъж „нормалната“ става Мариан – тя много по-добре успява да се впише в новата среда и тя задава за Конъл стандартите, на които той започва да се стреми да отговори. Подобни преображения и ли преоткривания на собственото „аз“ наистина са възможни в тази възраст и са едно от чудесата на порастването.
Но най-голямото очарование на книгата е в нейните диалози – мислени и реални.
Тези дълги мислени разговори, които водим с любимите хора, когато се готвим да им кажем нещо неприятно или когато нямаме търпение да споделим нещо красиво и предварително си представяме реакцията им. Всички тези мигове, които всеки от нас има в личната си емоционална биография, а Сали Руни е успяла да пресъздаде така, че да ги преживеем напълно.
И няма значение дали историята на Мариан и Конъл прилича на нашата много, малко или никак – просто и те като нас са нормални хора, които се надяват на взаимност в обичта и на по-добро утре. Това е напълно достатъчно за една много добра книга.