Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимка: Фейсбук страница на Народен театър
От това представление душата боли. През цялото време. И на различно място. Душата е онова, с което виждаме спомените си и в нея те се оглеждат като облаци в езеро – понякога са бели и леки, а друг път буреносни. Така се променя и настроението на зрителя на „Орфей“ в Народния театър, но няма нито една минута, нито един момент, в което да не усещаш нищо. Дори и през антракта.
„Орфей“ е постановка на Йерней Лоренци, световно име в театъра, който заедно със своя екип – сценографията, костюмите, хореографията и музиката са техни – е събрал плеяда български артисти и те доказват – и не за първи път – че са на световно ниво. Част от постановката е изтъкана от съвсем лични истории и е толкова по-забележително, че тези емоции са изведени така майсторски от един чужденец.
Купих билети за постановката преди първата премиера и нямах никаква представа какво ще гледаме, самото име на Лоренци е достатъчно. Междувременно прочетох няколко отзива след първите две представления и те са доста преразказващи, но това изобщо не обяснява въздействието на спектакъла. Факт е, че всичко се играе в предната част на сцената, която отзад е отворена и зее като бездна. Че актьорите говорят, рецитират и пеят, като сменят костюмите си пред очите на зрителите, че в гърдите на Димитър Николов забиват стрели в парче сурово месо, че разказват лични истории за сватби и любов, че частите на пиесата се наричат песни, всичко това е така. Това не е „Орфей“, а съставките му, с които публиката може или не може да усети връзка.
Всичко започва с песента „Война“ и Владимир Пенев, който чете от „Илиада“ онези части, в които едни герои убиват други герои. В един момент цялата тази жестокост става така интензивна, че текстът му се свежда само до изброяване на имената на убитите и в един по-буквален прочит той би могъл да чете и произволни украински имена: Дмитро, Олександр, Роман, Микола… Войната е тук, но тя е анонимна, една касапница, която удобно смятаме, че не ни касае.
Веднага след това започва сватбата на Орфей и Евридика. Тук щастието касае всеки, щастието е винаги лично, защото го кътаме в душите си и всеки от актьорите има какво да разкаже. Тази част от пиесата е доста забавна и е отлична вметка в цялата злокобна история.
Мислех си, че дори без „Илиада“, само историята на Орфей е безкрайно актуална в момента – история за любов и смърт, която разказва как смъртта на един любим човек променя света и променя живота ни завинаги. Орфей губи съпругата си още там – на сватбата. И тръгва да я дири в ада. Едва ли има зрител, който да не е губил близък човек и това е пътят след това – пътят е през ада, отчаян опит да го върнем обратно, да си казваме непрекъснато – бих дал всичко, за да го върна. И това е пътят, по който душата се лекува, понякога.
На сцената има много актьори, всички те са важни, всички са страхотни. Дарин Ангелов и Биляна Петринска пеят, Жорета Николова рецитира – и други рецитират, но никой не е като нея – Александра Василева, Гергана Змийчарова, Радена Вълканова, Ева Данаилова, Василена Винченцо, Валентин Ганев (свири на контрабас, как иначе), Стелиан Радев, Ненчо Костов – всички те също са там, с Орфей. В ролята на Орфей е Деян Донков. Това е особена роля и струва ми се никой освен него не може да я изиграе.
Новините вече отдавна не ни карат да чувстваме нищо, нищо освен безпомощен гняв. Театърът служи за това – да ни обърне към вечното и да ни напомни, че то също се оглежда в душата ни.