Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Усмихнатото лице на Елтън Джон гледа от плаката на изложбата „Лицето – Аведън до Нютон“, която се провежда в Албертина модърн във Виена в момента. На изложбата снимката на Елтън Джон е много голяма и разгледана отблизо е смущаваща – Елтън се усмихва, но очите му гледат надолу, а не към обектива, очилата му са съвсем обикновени, а не „звездни“, с каквито сме свикнали. Има нещо, което не е съвсем наред в тази снимка и тя казва, че нищо не е каквото изглежда на пръв поглед.
Снимката на Елтън е правена в Мюнхен през 1992 година и е на Готфрид Хелнвейн, един от фотографите, участващи в изложбата наред с двамата титуляри. Всички представени фотографи са звезди, макар че не всички снимки ми харесаха еднакво много, но повечето са забележителни, освен това са огромни.
Още до входа на изложбата е портрета на Рудолф Нуреев от Ричард Аведън – абсолютно най-любимата ми снимка. На портрета на Нуреев няма лице, а има крак. Един огромен, сниман съвсем отблизо крак, който буквално левитира във въздуха. Кракът е неподдържан, но въпреки това е изящен, в него е всичко онова, което прави Нуреев легенда в балета – природната му дарба да лети, но без да е съчетана с голяма дисциплина, небрежното му отношение към живота и свръхестествените му способности на танцьор.
В съседната зала са портретите на художниците от Франц Хубман. Художниците са трима, три легенди, всеки от тях с по два портрета. Анди Уорхол, с черни кичури, продаващи се под бялата коса, сякаш нищо видимо не е истинско, някаква обратна реалност, в която на белокосите им расте черна коса. Марк Шагал, благ старец, с усмивка на херувим и осветен сякаш от небесен лъч. Алберто Джакомети, демоничен творец, който дори от злото прави красота.
Повечето портрети на Аведън са като разкази, като портретите на старите художници, чрез които се разказва целия живот на човека, защото портретът му е единствения образ, който ще остане след него. Така е и тук – на изложбата има снимки, които сякаш напълно изчерпват всяка история на героите си – като обвитият в дим Чарлз Буковски, Уилям Бъроуз с револвер в ръка, Кийт Ричардс с цигарата, Лени Рифенщал гледаща с достойнство или единствената снимка на Кийт Харинг, която съм запомнила.
Авторът им – Чък Клоуз – е със своя автопортрет на цяла стена. Снимал се е в няколко ракурса, както скулптурите навремето снемали образа на моделите си, защото за него фотографията е точно такова пластично изкуство.
Част от изложбата, но не голяма, е от цветни снимки. Те показват обикновения живот и макар че и той е пълен с несъвършенства, подобно на портретите на знаменитостите, на мен изобщо не ми е интересен.
Черно-бели и напълно реални, лицата на Аведън и Нютън са като книги, всяко е цяла различна история. Днес всеки в ръката си има обектив, с който да снима лица – най-малкото своето. Истории обаче няма, защото лицата се снимат така, че да скрият историите си и това веднага ги отдалечава от изкуството.
Comments