ОТНОВО Е ВРЕМЕ ЗА „КОЗАТА ИЛИ КОЯ Е СИЛВИЯ“

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Дванадесет години на сцена е съдба, която малко представления имат. В случая това си има причина, всъщност същата като за всяко друго дълго играно и любимо представление – силен текст, страхотно изигран. Постановката на „Козата или коя е Силвия“ е благословена лично от автора Едуард Олби преди смъртта му и си остава едно от най-добрите представления на сцената на Народния театър.

Аз съм от малцината късметлии, отишли на премиерата преди години, без да знаят коя е Силвия. Шокът ми от откритието, че великият и очарователен архитект Мартин има любовница и тя е коза, беше силен колкото този на семейството му на сцената. Излязох от залата разтърсена и страхотно впечатлена, без да мога да подредя мислите си и да реша какво точно съм разбрала.

За дългото време след премиерата много неща са променени. Михаил Билалов (в ролята на Мартин) е доста прошарен и по-убедително изглежда на 50 години, на колкото е героят му. Затова пък любимата му съпруга Стиви – прекрасната Бойка Велкова – и най-добрият му приятел Рой – Юлиян Вергов – не са мръднали, сякаш излизайки на сцената с магия се подмладяват с десет години. Актьорът в ролята на сина се сменя, все пак той трябва да е в колежанска възраст и в момента се играе от Мартин Димитров. И четиримата актьори са безупречни, сякаш са се сраснали с ролите си, на моменти взаимоотношенията им на сцената са като танц, особено диалозите на Мартин и Стиви, и удоволствието за публиката е абсолютно – и от думите, и от действията.

Как изглежда историята за любовта между мъж и коза от гледната точка на пандемия, социална изолация и ескалираща нетолерантност към чужди мнения.

В семейството на Мартин и Стиви - двамата около петдесет годишни, той звезден архитект или „стархитект“, тя образцова съпруга – всичко е идилично. Остроумни, толерантни и в пълна хармония, те посрещат 50-годишния юбилей на Мартин и свързаните с това интервюта и тържества. Синът им е в последния клас на гимназията, гей – което не е проблем за никого, а най-добрият приятел на семейството е известен журналист, видял какво ли не.

Тук пада бомбата, че Мартин има извънбрачна връзка за първи път в живота си и е влюбен. В Силвия. В една коза. На практика цялата пиеса е обсъждане на любовта между Мартин и козата, като темата на разговорите е ясна, но всеки от участниците говори на свой език, от своята позиция и никой не чува и не разбира какво казва другия. Така отекват напразно отчаяния вопъл на Мартин „Никой ли не разбира колко съм сам“, безпомощната ярост на Стиви, която нищо не е подозирала, лицемерните доводи на Рой – приятелят, разгласил тайната. Всеки живее в собствения си си „балон“ на дефиниции за правилно и нормално. Всички нараняват другите и себе си с пълна увереност в собствената си правота. Всеки прекрачва поне една граница, отвъд която не бива да се преминава – и това с козата е само началото. И всичко това е истинско и сърцераздирателно, защото не се случва във фейсбук.

На този фон в крайна сметка пиесата има монументален, античен финал, като древногръцка трагедия. Той е и катарзис, и изкупление, и по някакъв начин реабилитация на любовта. Нищо повече не може да се случи нито в театъра, нито в света.