Елена Миланова
Instagram: my_italian_days
Под ярко небе, пламтящо в жълто, оранжево и червено, безполова фигура стои на мост. Облечен в синьо палто, той е вдигнал издължените си ръце и се е хванал от двете страни на голата си, подобна на череп глава. С широко отворени очи от ужас издава смразяващ кръвта писък. И въпреки, че зад него всичко изглежда нормално – двете спокойни фигури и двете лодки във фиорда, цялата картина е изпълнена с усещането за първичен, неовладяем ужас.
Това е „Писъкът“ – най-известната картина след „Мона Лиза“ на Леонардо. Авторът – Едвард Мунк, е норвежец и предшественик на експресионизма. Мунк рисува „Писъкът“ през 1893 година. Оригиналното име на тази картина е на немски: Der Schrei der Natur или „Писъкът на природата“. Освен нея Мунк рисува още 3 версии, както и литография, за да може картината да се репродуцира. За да се разбере мотивацията на Мунк и значението на тази картина, трябва да се има предвид фамилната история на художника. В неговото семейство лошото здраве и психичните проблеми са обичайни. Той казва: „Болест, лудост и смърт бяха черните ангели, които бдяха над моята люлка и ме придружаваха през целия ми живот.“ И е така – един цял безрадостен живот Мунк се бори с алкохолизъм, емоционални кризи, нервни сривове и депресия. Сцените в творчеството му са изключително повлияни от болестта и отчаянието като постоянна тема в семейството му. Например „Болното дете“ (1885-6) е посветена на паметта на сестра му, която умира на 14 години.
Както се вижда от „Болното дете“, Мунк в началото рисува в академичната традиция, която по това време е обсебена от френския романтичен реализъм и от германския лиричен натурализъм. Разбира се, както е в реда на нещата, художникът прекарва и няколко години в Париж, където се среща с пост-импресионистичното изкуството на Ван Гог и Гоген, и е силно впечатлен и повлиян от ефекта на цветовете в картините им. Така че се връща променен от Париж – по-експресионистичен и символичен. Ето например неговия „Автопортрет в Ада“.
Въпреки критиките от всички страни, Мунк не спира да рисува такива тревожни и измъчени картини в серии като „Тревожност“, „Отчаяние“ – все сцени на безумна самота, болка, болест... „Писъкът“ е част от тези серии (общо 22 картини).
"Отчаяние" (1894 г.)
„Писъкът“ има една централна андрогинна фигура и две фигури на фона. Картината съчетава мазки с четка и линии от пастели с различна дебелина, така че никъде не се вижда никакъв остър контур. Композицията се състои от три големи линии – парапета на пътеката, който свързва отделните фигури, хоризонта, който очертава водата и линията, която изглежда като ръба на фиорда. Освен големите линии са нарисувани и по-малки, кратки, които приличат на вълни и създават динамика, сякаш се усукват. Трите големи линии отделят и различните цветове – кафявата земя, синята вода и оранжевото небе. Контрастът между цветовете създава усещане за енергия, а линиите сякаш са като звукови вълни, които се разпространяват към периферията. Силни цветове, опростени форми и динамични линии ще се превърнат в основа на експресионизма, а тук подчертават емоционалната сила на картината.
Но защо прородата (или Мунк) крещи? Дали крещи за помощ или от отчаяние? Мунк е описал как е стигнал до това да нарисува „Писъкът“: „Една вечер вървях по пътеката, градът беше от едната страна, а отдолу фиорда. Почувствах се уморен и болен. Спрях и погледнах над фиорда – слънцето залязваше и облаците ставаха кървавочервени. Почувствах как писък минава през природата, стори ми се, че чувам този вик. Нарисувах тази картина, нарисувах облаците като истинска кръв. Цветът крещеше. Това стана „Писъкът“.
Мястото, където Мунк се разхожда съществува – това е много известен хълм (Екберг) над Осло, любим на гражданите за разходки и художниците. Място за социализация, приятно прекарване с приятели, срещи, целувки, наслада от гледката, щастие. Но в картината не е така – човекът остава сам. Хората, където ги има (двамата души на фона и тези в лодките) са отдалечени и създават простор, но най-вече подчертават тази самота, отчаянието и болката на човека, останал изолиран и неразбран като самия Мунк.
„Писъкът“ се превръща в символ на модерната тревожност и отчужденост. Мунк е нарисувал себе си и всички нас – тревожни, отчаяни и откъснати от еволюиращия модерен свят с неговото необратимо влияние върху природата. Едни безутешни хора, заменили предишното настроение на масовата любезна меланхолия със свирепа екзистенциална мъка.
Това е една от онези картини, които правят следваща крачка в историята не само на изкуството – човекът вече не може да се осланя на своята увереност и утехите на XIX век. Светът се променя с бясна скорост, всичко кипи, всичко е поставено под съмнение – вече няма бог, традиции, навици и обичаи. Всичко се модернизира, а духовния, интуитивен и чувствителен човек губи почвата под краката си и тук го виждаме в момент на екзистенциална криза, изправен пред вселена, която не разбира, с която не може да се свърже, която му причинява непоносима болка.
За разлика от ренесансовия човек и този след това, модерният няма никакви котви. А това е съвременната болест и сега – хората през XXI век не по-малко усещат загубата на връзките със света, самотата, изолацията, тревожността и вероятно за това може и никога не са чували за Мунк, но разпознават безпогрешно тази картина – като я видят веднъж, не могат да я забравят и да им се прииска да изкрещят.
Comments