top of page
pavlovitch

„ПНИН“ НА ВЛАДИМИР НАБОКОВ – СМЯХ ПРЕЗ СЪЛЗИ

Елица Павлович


Тимофей Пнин е руски емигрант. Напуснал родината си след революцията, живял в Европа с нансенов паспорт, читателят го среща вече установен в САЩ, няколко години след края на войната, в началото на 50-те. Независимо колко познато и актуално звучи този сюжет, всъщност Пнин и събратята му по съдба нямат аналог в съвременната история на Европа – напускайки Русия, те оставят зад себе си една страна, която няма нищо общо с онова, което наричат своя родина – дори името й не е същото. Техният свят на френска поезия, немска философия, класическа литература и дълги партита на чай, са обречени на унищожение. Затова Пнин и другите ги носят със себе си.

Тимофей преподава руски език в американски университет. Неговият старомоден и сложен руски е също толкова ненужен и непонятен за студентите му, колкото е и лошият му английски. Комуникацията със света наоколо му е трудна, той е виден особняк.

Историята на Пнин е разказана от Владимир Набоков насмешливо и с любов, подчертана от факта, че авторът сам се представя като близък приятел на Тимофей. На моменти описанията са безумно смешни и то не само теза на Пнин, но и на цялата академична общност– втората половина на книгата ми напомни за „Португалски неправилни глаголи“ на Алекзандър Маккол Смит. Пнин сам по себе си, но също и неговите колеги, както и познатите му от Русия, са до един видни ексцентрици, забавни хора, вкопчили се в своята истина за живота.

Руските емигранти със своите маниакални възстановки на някакви подмосковни „дачи“ и техните неговорещи руски деца, безкрайно отчуждени, във всичко това има нещо така познато и толкова тъжно. От друга страна е и забавно, Набоков го е разказал с обич и чувство за хумор, защото това е средата, в която живее самият той.

Историята на Тимофей Пнин е разказана толкова забавно, на прекрасен език и с отношението на голям писател към любим герой, че това прави старичкия професор с тънките крака незабравим литературен образ. Така е напълно справедливо – тези хора имат само нашата памет, за да останат безсмъртни, а историята им не бива да се забравя.

コメント


bottom of page