Елена Миланова
Instagram: my.italian.days
Единият ни хвърля поглед отгоре с бодра непосредственост – косата му е буйна, а устните стиснати. Бъдещето му е в блестящи доспехи, мечтите му са сбъднати още при раждането му, но надменността, която му се полага от високият му статус, е премахната от зачервените страни на младостта му. Другият е нежен, с издължени черти на лицето и меланхолично изражение, тялото му е извито като едно S – плавна, мелодична линия, която подчертава несигурността и деликатността му. Въпреки, че сигурно е облечен в най-хубавите си дрехи, той остава все така клюмнал и малко тъжен, притиснат от тежестта на невидим товар, който носи върху плещите си от твърде рано. Двамата младежи, както и двамата художници, ги делят 500 години.
Първият портрет на млад мъж от Пиеро дел Полаиоло е нарисуван около 1440 година във Флоренция и е творба, която посочва пътя за художниците от поколението на Ботичели. Вторият е на седящ младеж от Амедео Модиляни, нарисуван през 1918 година на френската ривиера. И двамата търсят истината за тези младежи по два противоположни начина – единият впряга всичките си умения на художник, златар и гравьор, за да представи младостта като красива и богата повърхност в най-малките детайли, а другият напротив, опростява формата с широките си щрихи и земни тонове, за да се опита да погледне под повърхността към емоцията чрез изражението и позата. И Полаиоло и Модиляни в своето време успяват. И двамата намират баланса между интерпретацията на старото и нови тенденции, от една страна, и натурализма и интереса към личността и психологията на техните модели, от друга.
Пиетро дел Полаиоло е в челните редици на иноваторите на флорентинския потрет през XV век.
По това време портретите са по-архаични и основно профилни. Но от север, благодарение на фламандците, във Флоренция навлиза модата на портрет, който е в анфас, в три четвърти и гледа към зрителя. Полаиоло е един от най-големите майстори на тази нова мода и заедно с брат му Антонио дел Полаиоло, Ботичели, Биаджо д'Антонио и няколко други отговарят така добре на търсенето, че живописта във Флоренция сяда на трона на най-иновативната и влиятелна в Европа за поне век напред.
До днес са запазени много малко негови картини и само два портрета на млади мъже. Заедно с по-големия си брат са били художници, но и скулптури, златари и гравьори. От там са развили този усет към детайли, материали и текстури.
Младият мъж на портрета на Пиеро дел Полаиоло е очевидно в ранните си тийнейджърски години. Момчето обръща овалното си лице в естествен размер към нас, внасяйки лека асиметрия с тялото му. Неговото великолепно облекло не оставя никакво съмнение за социалното му положение – разкошно облечен в тъмен кадифен ватиран жупон, който се е носел под доспехи, и украсен със златен брокат и ресни. Илюзионистичното кръстосано щриховане подсказва, че конците са златни и това все още се вижда в червените му брокатени ръкави и яка.
Портретът на този младеж има изключително практическа цел, каквато имат и другите потрети на богати аристоркати от тази епоха – да запази паметта за седящия и да го съхранят срещу промените, които ще му се случат във времето. Момчето е в тон с други портрети на младежи, които са се състезавали в турнири на Медичите. Не е било работа на Полаиоло да прави свои интерпретации и да осмисля модела си, но въпреки това е успял да внесе натурализъм, движение и е предал стеснителността и уязвимостта, характерни за всяка младост.
От всички творби на Модиляни, малко притежават силата на Jeune homme assis, les mains croisées sur les genoux или „Млад мъж седнал със скръстени ръце на колене“.
Проницателният поглед на тези празни момчешки очи предизвиква едновременно напрежение и усещане за самота. Липващите очи сочат към безкрайността на онова вътрешно измерение на човека, което си остава непознаваемо.
Картината е нарисувана само две години преди смъртта на Модиляни, когато живее на френската ривиера в края Първата световна война, където се оттегля от Париж, за да преживее остатъка от войната в относителна безопасност. Той вече не се интерсува от бохемските кръгове на Париж, където художници и писатели са обект на неговите портрети, а се обръща към анонимни, обикновени хора за модели – селянин, градинар, чирак, камериерка, аптекарка и понякога деца – все такива с „по-нисък“ от неговия социален произход. Но не го прави от желание за някакъв негов социален коментар, а от интерес към тяхната човешка сдържаност, която е трогателна и предизвиква съчувствие.
Младото момче е нарисувано именно с чувство на съпричастност и спокойна красота. Маниеристичните издължени черти на лицето и фигурата му са пример за всичко, което Модиляни развива в портретите си – опростяването на човешките черти, S-образната форма, празните очи, които предават непроницаемо настроение. Войната и бедността са се отразили на този младеж, пораснал без време, съкрушени сме от неговата скромност и печално изражение и все пак си остава прекрасен.
И въпреки, че двата портрета ги делят 500 години, двамата младежи и двамата художници не могат да са по-различни едни от други, и в двата портрета младостта си е проправила път, защо тя е като вечна като красотата – изчервените лица, стеснителността, непокорните коси, естествеността и даже някакво очарователно нетърпение да излязат от това позиращо състояние подсказват, че и за двете момчета играта на живота тепърва предстои.
Comments