ПРИДВОРНИТЕ ФОТОГРАФИ НА ЦАРСКА БЪЛГАРИЯ

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Младият княз Борис

Георг Волц е името на придворния фотограф на княз Фердинанд.

Волц, също като княза, не е българин по рождение, но съдбата го свързва с България завинаги.

Роден е през 1863 година в Гърция в холандско-италианско семейство. Баща му иска да го прави свещеник, но младият Волц има други планове и отплава с кораб за Франция. Там става чирак във фотографско ателие в Париж и това определя професията му. В България попада за снимки на строежа на жп линията София-Роман и очарован, остава завинаги. Георг Волц открива ателие в София, снима много от известните българи по онова време и съвсем естествено попада в полезрението на княза и благодарение на уменията си е титулуван като придворен фотограф.

Портрет на Георг Волц, 1911-1912 г. ©Георг Волц

До 11 август тази година в галерия Синтезис има изложба със снимки на този почти неизвестен фотограф, като едновременно е издадена и фото книга, както и е публикуван архива му в сайта Изгубената България. Тези похвални усилия трябва да са само първа крачка към това Георг Волц да получи своето достойно място в културната ни история.

Изложбата започва с една единствена снимка, поставена самотна на първия етаж. Дори само тя е достатъчна, за да запише завинаги името на Волц в историята на родната култура. Това е снимката на кръга Мисъл. Трябва да се отбележи, че това не е просто изображение, на което са запечатани завинаги образите на четиримата членове на кръга – доктор Кръстев, Яворов, Славейков и Тодоров. За тях четиримата тази фотография е част от самия факт на съществуването на кръга Мисъл, своеобразен манифест – всеки от тях си поръчва по 50 броя от снимката и тя се подарява на съмишленици и приятели като най-ценен дар.

Да се разказва за снимки няма смисъл, още повече те вече са достъпни за разглеждане. Заслужава си на всяка цена да се видят кадрите от войните, българските войници с навуща и цървули, а македоно-одринското опълчение с ботуши; снимките от стара София с първите красиви европейски сгради и нито помен от улици – изглежда традицията да не се мисли за инфраструктурата си е още от онова време; и портретите на царското семейство, европейски кадри на охолство и нормален живот, светлооки деца със сериозни лица. Всички тези снимки имат своето място на всяка изложба от онази епоха, макар че обикновено се показват само картини и съответно художниците са далеч по-известни.

Придворният фотограф на цар Борис ІІІ се казва Божидар Карастоянов.

На него и семейството му, чийто бизнес повече от век е фотографията, беше посветена голяма и страхотно интересна изложба в Двореца преди четири години. Както и в случая с Георг Волц, възраждането на архивите със снимки и изложбите са заслуга до голяма степен на наследниците, а не на държавата.

Семейство Карастоянови

Божидар Карастоянов се ражда в София през 1903 година и е наследствен фотограф. Баща му Димитър е професионален фотограф, на когото дължим снимки на Вазов, Алеко, Иричек и много други. Чичо му е снимал Левски, брат му също е в семейния бизнес. Божидар Карастоянов учи в Париж и Виена, а след завръщането си основава агенция Балкан прес-фото и се занимава с фотожурналистика. В качеството си на придворен фотограф той е единственият, допуснат да заснеме сватбата на царя и Йоанна Савойска в Асизи. Снимките му от стара София показват първите павирани улици.

Подобно на Волц, и Карастоянов има незавидната съдба да снима война, която България губи. Преди това обаче той често пътува до Германия, където снима възхода на Хитлер и мащабните форуми на нацистите. Тези снимки също са част от родната фотоистория. Разбира се, след 1944 година семейство Карастоянови заплащат горчива цена за работата и успеха си в царска България.

В предговора си към книгата със снимки на Георг Волц Георги Лозанов казва, че в отношението на българите към фотографията от края на ХІХ и началото на миналия век има несправедлива асиметрия – снимките пазят нашата история, но ние не знаем тяхната. Добавянето на имената на придворните фотографи към залата на славата на българските интелектуалци и творци от онази епоха би поправило една голяма несправедливост.