Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
снимка: https://www.satirata.net
В театъра не е необичайно посредствен или незабележителен текст да бъде добре поставен и изигран и съответно да се получи отлично представление, а много по-рядко е обратното. Сатиричният театър е успял в последното печално добре – чудесната, мъдра пиеса на Александър Вампилов „Провинциални анекдоти“ е напълно съсипана с клоунади и слаби актьори, така че споменатите в заглавието анекдоти са превърнати просто във вицове. Толкова по-тъжно е, че това се случва точно в този театър, прочут именно с това, че десетилетия е успявал великолепно да говори на езопов език, да разказва за сериозното и тъжното през смешното.
Александър Вампилов е много голямо име в руската драматургия. У нас от другите му пиеси е известна „Лов на диви патици“ в Народния театър и тя доста добре дава представа за начина му на работа – той виртуозно смесва весело и тъжно, сцената е пълна с хора, а антрактът между частите на представлението се използва за директен контакт между героите и публиката.
Така е и в „Провинциални анекдоти“, пиеса от два анекдота - „История с метрампаж“ и „Двадесет минути с ангел“ – има много герои, забавни шеги и горчиви истини. Ако всичко това се постави на сцена подобаващо, то представлението ще е истинско удоволствие.
Действието на пиесата се развива в родния град на Вампилов – Иркутск, в незнаен хотел, в една и съща стая с номер 212, но с разстояние от шест месеца. Двете истории или анекдота са изградени около два проблема, абсолютно понятни за българската публика. Първата част на пиесата е за конфликта между анонимен гост от Москва и управителя на хотела и продължителните терзания на управителя възможно ли е гостът да е някой важен московски чиновник, който да му съсипе живота. Втората част е за безкористната помощ на случаен минувач към двама командировани с тежък махмурлук и тяхната неспособност да приемат и разберат жеста му.
В представлението участват десетина актьори от трупата на театъра и всеки от тях е поставен в рамките на онова, което явно се приема за негово характерно „амплоа“. Този подход не е нов и всички ние, поне от моето поколение, все още помним големите имена на Сатиричния театър и техните характерни типажи.
Най-добри роли изграждат Иван Панев и Силвия Лулчева, които успяват да балансират доста добре между преувеличеното кривене на сцената, явно задължително за предизвикване на смях в залата, и сериозното говорене и истинско вживяване в ролите. Ивайло Калоянчев, чийто монолог в антракта е именно за това, че винаги ще си остане „големият син“, със сигурност не се чувства комфортно под сянката на баща си, но играта му е доста компрометирана от това, че непрекъснато се смее на собствените си шеги. Останалите актьори се справят криво-ляво. За мен е напълно неясно защо в това представление участват Кирил Ефремов и Албена Михова. Изглежда сякаш те се появяват на сцената само за да правят физиономии и да се кривят, с което впрочем предизвикват смях у седящите в залата, поне част от тях. Това поведение няма нищо общо нито с пиесата, нито с театъра изобщо, защото театърът е изкуство или поне с тази нагласа се влиза в сградата.
На въпроса защо съм си причинила представлението мога да отговоря, че авторът ми е добре познат, а и харесвам част от актьорите. За жалост те са все по-малка и незначителна част от трупата на този театър. Крайно време е да се смени името на сатиричния театър, да се нарича с името на Алеко Константинов няма абсолютно никакви основания.
Comments