Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Невинното лице на Венера гледа отвсякъде във Флоренция – от магнити за хладилници, ключодържатели, престилки за готвене, чинийки и тефтерчета... Нейната божествена красота е принизена до банални предметчета, които ние, простите хорица на XXI век да можем да употребим някак си по домашному. Но тази жена, тази картина на Ботичели е символ на прераждането на духа и самия Ренесанс, на самия човек повече от всяка друга. Защо?
Сандро Ботичели рисува „Раждането на Венера“ през 1458 година. Картина, каквато хората не са виждали от хиляда години.
Грациозна, благородна, изложена напред фигура, жена, напълно осъзнато човешко същество. Дъжд от рози, стеснителен жест на момиче, което прикрива голотата си, вълнообразни линии, които предават усещане за движение като пролетен ветрец. Полюшване, от което ти се завива свят, сякаш дишаш най-чистия въздух.
Векове и векове преди това на голотата се гледа като на огледало на греха, срама и унижението. Голото за потиснатите от християнството умове е мръсно, тъмно, подозрително. А ето я тук, Венера, богинята на любовта, ведра и празнуваща новия човек.
“Раждането на Венера“ пренася хората в следващата ера и в същото време носи ехото от отдавна отминали времена. И това не е случайно. Ботичели черпи вдъхновение от няколко други Венери на античната класика. Картината е рисувана по описанието на Венера от Анджело Полициано, който на свой ред описва старогръцка фреска, нарисувана от Апелес, художникът на Александър Велики.
Също така в двора на покровителите му, фамилията Медичи, Ботичели има възможност да наблюдава, до степен да се влюби, римско копие на Венера на Праксителес, първата скулптура на гола жена на античността.
Венера на Ботичели е представена в момента на раждането й. Тя прикрива голотата си с жест и коса. Отляво е Зефир, богът на западния вятър. До него е жена му, нимфата Флора, пролетният вятър. Двамата подухват с уста, за да изведат Венера на брега, където една от грациите я чака, за да я покрие с тъкан с десен на лилави цветя, символ на насилието...
Ботичели обаче не иска имитация на нещо антично, не иска и да се води по модата на времето, той иска нещо напълно ново. И го постига, като пренебрегва всички стари правила и нови тенденции. Докато съвременниците му се стремят да създадат дълбока перспектива, Ботичели прави точно обратното. Той изобщо не създава такава и очертава фигурите остро (затова изглеждат като апликации). Освен това се разграничава и от оригинала и не се съобразява и с класическата балансираност – неговата богиня е непропорционална – шията и лицето й са издължени, раменете тесни, а коремът заоблен. Така „Раждането на Венера“ не е нито класическа, нито средновековна, тя е пример за италианския Ренесанс, обърнат към живота и чувствата. И понеже никой зрител не съумява да я обвини в греховност, а дяволска намеса не съзират дори най-консервативните, философите на времето бързо й преписват християнски добродетели, с което волно или неволно карат католицизма да се синхронизира с паганските богове от античността и така зачеват истински култ към Венера, който продължава до ХХ век.
Ботичели рисува „Раждането на Венера“ като подарък за младоженци, предназначението й е да украсява спалня, не музей, ето защо тя е и еротична. Вижте очертанията на телата под роклята на грацията и краката на Зефир и жена му, които са в движение. Движението ще се превърне в любим начин на художниците на италианския Ренесанс да илюстрират възбуда и чувственост и да смесват религията с паганските легенди и суеверия.
Comments