Елена Миланова
Instagram: my_italian_days_
Ренцо Пиано казва, че идеята за стил и подпис е възпрепятстваща. Но всъщност 83-годишния архитект, който е най-известният италиански архитект в света, е един от най-големите представители на т.нар. високотехнологична архитектура – стил, който се заражда в края на 60-те във Великобритания. Естествено, че този стил не се е зародил в Италия, която архитектурно не може да бъде по-далеч от футуристични сгради, чиито конструкции се виждат отвън, ето защо Ренцо много отдавна напуска родния си град Генуа, въпреки, че сред широкото му творчество има и не малко италиански проекти (като например Биосферата на старото пристанище в Генуа).
Ренцо Пиано е потомък на строителни работници и голямата му любов са строителните площадки, където елементите се свързват, за да създадат нещо, което има смисъл. С такъв произход той е силно привързан към прагматизма, функцията и това сградите му да подобряват живота на хората. Пиано израства сред хаоса на една възстановяващия се Генуа след войната и после често казва, че е станал архитект, но под кожата му има сторител, който е превърнал лекотата и прозрачността на структурен език. Tой завършва политехническия университет в Милано, докато работи на строителните площадки на баща си, а после няколко години работи по малки проекти. Но в Италия не намира възможностите за експериментиране, които иска и се премества в Лондон със семейството си в края на 60-те, където среща един друг архитект – Ричард Роджърс, с когото създават малко студио „Piano&Rogers”, в което са общо пет души, които почти никой не иска да наеме, докато не печелят конкурса за голям изложбен център в Париж, който да освежи града след социалните вълнения от 1968 година – Център Помпиду. След този проект пътят и на двамата архитекти е широк и светъл.
Център Помпиду е сграда, за която всеки е чувал, независимо дали някога я е виждал. Дизайнът й е съсредоточен около гъвкавост и прозрачност. Монументална 10-етажна сграда, която прилича на конструктор за дете 3+, което трябва да научи цветовете и формите – в комплекта различните части са с различни цветове – синьо за климатични тръби, червено за тръбните ескалатори и асансьорите, жълто за електричеството и зелено за водата. При това тези функции са изнесени навън, нещо като „с хастара навън“, което освобождава място вътре за огромни изложбени пространства без никакви колони. Това е толкова смела идея, планът е толкова противоречив и процесът е толкова тежък, че партньорството между Пиано и Роджърс приключва няколко години по-късно през 1977 година и те никога не работят повече заедно, в името на това да запазят братските си взаимоотношения. Роджърс си запазва експериментите „вътрешното навън“, а Пиано се насочва към по-трезви проекти с по-зряла природа.
През дългата си кариера Пиано има в портфолиото си редица славни музеи и сгради на колекции (дори в родната Италия) и който и да се спомене, ще е значим.
От музея Уитни се обръщат към италианеца, когато решават да се преместят от първоначалната сграда на Медисън Авеню към квартал на Манхатън, известен с цеховете за опаковка на месо, граничещ с магистрала – новата сграда на музея Уитни, открита през 2015 година, е на 9 нива с асиметричен индустриален облик, където, в допълнение на вътрешните галерии, има и над хиляда метра външно изложбено пространство на голяма тераса на покрива на една част от сградата. Музеят Уитни е построен от стомана, бетон и камък, но в сградата има и борова дървесина и други материали, рециклирани от близки разрушени фабрики.
В Харвард Пиано възстановява художествения музей (2014) и обединява колекциите на три университетски музея, като запазва тухлената фасада характерна за Бръшляновата лига на музея Фог от 1925, но добавя нови пространства и открит пирамидален покрив, добавя шест нива галерии и учебни помещения като по този начин осигурява достъп до 250 хиляди произведения на изкуството, собственост на университета.
През 2012 година Ренцо Пиано завършва и музея на модерното изкуство в Осло. Музеят за Astrup Fearnley е проектиран да съживи поредната индустриална, запусната зона – този път на старото пристанище югозападно от центъра на Осло. Мястото е на ръба на живописен фиорд, което само по себе си вече е голяма атракция. Музеят има три сгради под един стъклен футурустичен покрив върху 6000 кв. метра площ. Всяка музейна зона се свързва с другата с канал и пешеходна пътека, като музеят и алеята предлагат изглед и към центъра на Осло, и към фиорда. Скулптурен парк с произведения на Аниш Капур, Луис Буржоа и др. са поставени между музея и водата. Музеят е изграден от стомана, стъкло и дървени греди, а фасадите не са от стъкло, а са покрити с фино изработени зветрени панели, които са характерни за скандинавската архитектурана традиция.
Последният реализиран проект за музей от Ренцо Пиано е този на музея филмовата академия в Лос Анджелис. Музеят се помещава в бивш универсален магазин от 1939 година, който по принцип е в много странен стил, подобен на т.нар „трансатлантически стил“ от фашисткия период. В Америка се нарича Streamline Moderne. Новият дом на музея се намира в нещо като стъклен дирижабъл, който напомня и Звездата на смъртта. Официално се нарича „Сферата“ като идеята е, че това е обем, който се издига от земята към вечното въображаемо пътешествие през пространството и времето, което представлява киното. Разширението завършва с панорамна тераса, покрита с прозрачен купол, и съдържа аудитория с 1000 места. В музея се помещават изложбени зали за постоянни и временни изложби, два киносалона, лаборатории, образователни пространства, библиотека, ресторант и разбира се магазини.
コメント