Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Планината Сент Виктоар се намира в южна Франция с изглед към Екс ан Прованс. Сезан е не просто привлечен от този каменен масив, той посвещава почти целия си творчески живот на работа върху темата за планината. Толкова, че тя става и причината за смъртта му – докато работи върху последната си картина на открито, го застига проливен дъжд, разболява се от възпаление на белите дробове и след няколко дни умира. За тази негова изключителна художествена отдаденост австрийският нобелов лауреат Петер Хандке пише „Уроци на планината Сент Виктоар“, където разказва това явление в изобразителното изкуство.
Сезан се завръща в имението на семейството му в Екс през 1881 г. след продължителен престой от две години и половина на север. През този период той все повече се опитва да превърне капризите на естествения свят в идеал и абстрактен ред. Сезан е амбициран „да направим от импресионизма нещо солидно и трайно като изкуството в музеите“ – планината ще изиграе голяма роля за това.
Нека ви я покажа първо на снимка тази планина, с която толкова много се е борил Сезан:
Между 1888 и 1890 година художникът рисува поредица платна, преставящи известната планина, която се превръща в предизвикателство към самия него. Споделя, че му е много трудно да рисува Сент Виктоар, защото не вижда сянката подобно на други като вдлъбната, а като разпръскваща се навън от центъра, а самият връх му се струва изпаряващ се, течен, синкав, част от движението на въздуха. Единственият начин да нарисува това, което вижда с очите на душата си, е да направи крачка напред за себе си, но и за самото изкуство – да се отдалечи от приетото и класическото за началото края на XIX век и да нарисува по-радикален и абстрактен пейзаж.
Безброй слоеве от щрихи вибрират върху платното и създават перспектива и дълбочина. Планината е като палитра от меки сини, люлякови и розови нюанси, и изглежда ефирна, а не солидна каменна маса. Хоризонталните равнини придават перспектива, зоните зелено отстъпват постепенно на охра и теракота, а после планината се издига в по-хладни тонове. И за да създаде този пейзаж по този начин, Сезан не рисува видими обекти като маслиновата горичка, която служи за преден план на платното в други картини – това му позволява да нарисува тази зелена равнина, която води очите към панорамата, която се разгръща отвъд.
Цветовете са наслоени като една тъкан от живи щрихи, цветните петна се съединяват и улавят вечната планина, но и този миг във времето, когато е погледната от Сезан. „Всичко, което виждаме, се разсейва и изчезва, нали“, казва той. „Природата е винаги една и съща, но нищо не остава от това, което виждаме от нея.“. Ние виждаме нещо, което е там, то трепти и блести, но в същото време го няма, то е фалшиво, нарисувано е от въображението.
Планината Сент Виктоар продължава да пленява художника до края на живота му и между 1902 и 1906 година той създава втора поредица от картини. Всички тези пейзажи са с мощен емоционален заряд, където планината съществува като неподатлива маса, но изглежда като постоянно променящ се екран от светлина и цвят.
Желанието на Сезан да направи от импресионизма нещо солидно и трайно като изкуството в музеите се случва. Но се случва и нещо повече – докато се бори с планината, той прави открития, с които променя изобразителното изкуство и наред с други неща, предващава кубизма.
Comments