Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Цялото творчество на Синди Шърман се състои от автопортрети, а целият й живот е нейното творчество. При това тя никога не разкрива истинското си лице, тя винаги разказва истории. И ако на някой му се струва, че това е лесно – нека разгледа работите на многобройните й имитатори в изкуството – снимките на Синди си личат моментално.
Поредицата „Безименни кадри от филми“ е създадена между 1977 и 1980 година и задава посоката, в която Синди работи и до днес. Става въпрос за поредица от 84 черно-бели снимки, които приличат на кадри от филми, но от никога неснимани филми. Синди сама си измисля ситуациите, сценографията и костюмите и позира сама във всички роли. Самата тя признава, че не е имала това намерение първоначално, но пробвайки други хора в различните „роли“ те просто не разбират идеята й и гледат на процеса като на някакво голямо преобличане, докато всъщност това е една история. Ние виждаме малка част от нея, но можем да си измислим свободно какво е било преди това и какво следва.
В момента цялата серия е собственост на музея МоМА в Ню Йорк, който я купува през 1995 година за милион и половина долара, за да съхрани за поколенията една от най-оригиналните и влиятелни творби на нашето време, както пише в каталога. Цената е много добра, по-късните творби на Синди се продават за много по-сериозни суми, като най-скъпата й снимка – само един кадър – е продадена за почти три милиона и половина долара.
Синди Шърман се ражда през 1954 година като пето дете в семейство, което няма нищо общо с изкуството. Когато постъпва в департамента по изкуствата на колежа Бъфало тя започва да се облича в различни „роли“ за студентските партита и тогавашното й гадже Робърт Лонго я насърчава да започне да снима превъплъщенията си. Всички 84 кадъра са издадени в прекрасен каталог с предговор от авторката и това е една от любимите ми книги за изкуство, като мога да я разглеждам непрекъснато и напълно произволно и според моето настроение и мисли, да виждам различни неща в снимките на Синди.
Любовта й към киното започва още като дете, когато тя е буквално залепена за телевизора. По един от каналите има програма, която върти един и същи филм всяка нощ в продължение на седмица, за да може феновете да го научат наизуст и точно това е, което прави Синди. Първоначално тя изработва цели табла със сценарии, като снима себе си във всички роли, със съответния грим и тоалет, после изрязва фигурите и ги подрежда в различни сценки. След това минава към вече познатия в целия свят модел на снимки, на които има само един герой и това е самата тя.
Няма как да разкажа 84 истории, затова ето само три, почти случайни:
Този кадър е вдъхновен от италианското кино и от София Лорен и Ана Маняни. Синди казва, че винаги се е възхищавала на европейското кино с неговата атмосфера близка до истинския живот и намира за отблъскващи звезди като Джейн Мансфилд, прекалено лъскави и нереални. В тази снимка наистина няма нищо лъскаво, но жената и в тази обстановка е наперена, горда и готова да довърши гневния си монолог, който изглежда е прекъснала за малко или подготвя наум.
Това е една от малкото снимки, които Синди не е снимала сама, а с помощта на баща си. „Чарли Шърман“ пише на специалната табелка, която той носи на откриванията на всичките й изложби. В случая Синди е на почивка със семейството си в Аризона и прави тази снимка една вечер с помощта на баща си. Неговата роля е да държи светкавицата високо горе и да снима когато Синди му извика, че е готова – лицето й не се вижда, така или иначе. Това е нарочно търсен ефект на открояване на фигурата от пейзажа и със сигурност бялата риза и светлата перука имат своята роля.
Впрочем в албума със серията снимки те не са подредени по ред на номерата, а по логиката на самата Синди и това е последната снимка – в очакване на ново начало някъде напред по пътя.
Тази снимка е сред любимите ми и е част от цяла серия, в която героинята на Синди е много малка част от пейзажа и той доминира много силно. Нейното обяснение за снимката е, че просто е харесала пейзажа и е искала да се загуби в него, но на мен това ми прилича на някаква сицилианска снимка, на реклама на Долче и Габана с облечената в черно жена в праха пред бялата църква, така напечена от слънцето, че никъде не се вижда и помен от сянка.
Цветните снимки на Синди са не по-малко впечатляващи, някои от тях са огромни като размер и на тях има толкова невероятни малки детайли, че могат да се разглеждат с часове, като старите картини на големите майстори.
Comments