Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Има такива седмици, в които в София могат да се видят толкова хубави неща, че градът ни прилича на една малка европейска културна столица.
Този януари дава именно това усещане с три чудни изложби – „Бруто-нето“ на Румен Гашаров в Софийската градска художествена галерия, снимките на Пикасо от Андре Вилер и Едуард Куин пак там и „Жорж Папазов – Осветителят“ в Националната художествена галерия – двореца.
Румен Гашаров е художник, чиито картини се запомнят от първото виждане – аз например знам точно къде стоят неговите неща в „Квадрат 500“, защото те се отличават от всичко наоколо. Необходимо е обаче да се видят много негови творби на едно място – а в СГХГ в момента има над 90 – за да се усети напълно онова, с което той очарова – фантазия, хумор, невероятни детайли.
Има писано достатъчно за творчеството на Румен Гашаров, включително и във връзка с тази изложба. Всичко написано е вярно – малкият човек в картините му става голям, всеки детайл е уловен абсолютно точно, сюжети от градския фолклор от втората половина на миналия век са обезсмъртени, а свидетелствата на времето присъстват в картините му дори физически – като картонени папки, дантелени покривки или бродирани ковьорчета. Ние веднага попитахме родителите си дали тази история с кита в София е истинска и се оказа, че свекър ми го е виждал, в палатка на площад „Света Неделя“ (тогава „Ленин“), една кожа от кит, опъната върху някаква конструкция и миришеща неприятно. Обаче целият град е бил там, нетърпелив да види. И това – нетърпението, възторгът от екзотичното – си личи на картината отдалече.
За нас, помнещите детството си в социализма, тази изложба си има своя, отделна магия. Всички тези цветни, очарователни, големи картини генерират една атмосфера, която вече сме забравили – онова време на детството, в което светът е пъстър и голям, всичко е сякаш неизменно и освен това е магическо, защото децата не знаят нищо отвъд завареното. Всеки от нас е бил онова детенце, залепило нос в трамвая над желязната ръкохватка в блъсканицата. Всяка картина разказва някаква история и ние точно, точно знаем каква. Аз се очаровах най-много от символите на пътуването – така дефицитно и желано по онова време – влакове, мотоциклети, трамвая и особено люлеещите се кончета – създаващи илюзия за движение. Нима има по-точен символ за социализма?
На втория етаж на галерията са снимките на Пикасо, направени от двамата негови „придворни“ фотографи в последните две десетилетия от живота му. Пабло Пикасо умира на 91 години и на тези снимки има много неща, които са напълно в противоречие с онова как си мислим, че би трябвало да изглежда и живее един дълголетник. На практика няма кадър, на който Пикасо да не е с цигара в ръка. Той е много често гол до кръста, с обувки на бос крак, небрежен, децата му са още малки и той се вдетинява с тях, непрекъснато или прави нещо или изглежда, че се кани да започне. От всяка снимка просто се излъчва жизненост, енергия, любопитство. Пикасо е живял с радост, до последния ден – снимките му направо заразяват с това, чудесни са.
Изложбата на Жорж Папазов в двореца е огромен – не толкова с обема, колкото по сложност - проект. Папазов е наистина голям европейски художник, а изложби на творци от този калибър в България имаме рядко, да не кажем никога. Жорж Папазов е шанс, това е светлина от голямото изкуство. Изложбата е много интересно подредена – и доста лошо осветена. Две неща само искам да отбележа – първо колко любопитно е да се видят следите на българското в творчеството му, започнало със страхотни стилизации по фолклорни мотиви и второ ямболската жилка. Жорж Папазов е от Ямбол, на откриването видях друг знаменит ямболия – Георги Господинов, който в книгата си „В пукнатините на канона“ разказва за родния си град и неговите забележителни граждани.
Три изложби, които се събират в един уикенд – гарантирам, че ще е прекрасен!
Comments