Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
473 жители има селцето на Радичков, но те винаги са 474, защото четящият неизменно, винаги, магически става също жител. В това вечно село, затворено в себе си като малка вселена, въртящо се в своя летен ден, който никога не е започвал и затова никога няма да свърши. На света няма човек, който да не помни в живота си поне един такъв летен ден. А ако има такъв човек, то той е много-много нещастен.
Книгата „Спомени за коне“ в последното си издание съдържа три произведения на Йордан Радичков – „Таралеж“, „Страх“ и „Спомени за коне“. Първата повест е посветена на Емилиян Станев, който е наречен лаконично Е.С. и е неизменно съпровождан от ловджийската си пушка и кучето Джанка. Емилиян Станев, както и Радичков, е запален ловец и това личи и в творчеството му. Противно на мнението на вегетарианците и еколозите-урбанисти, ловецът не е един жесток човек, който клечи в храстите и стреля по всичко живо, а е нещо съвсем обратното. Както се вижда по книгите на Станев и Радичков, а и по интервютата им, това са хора страстно обичащи природата, познаващи я не само отвън, а усещащи душата й, разбиращи езика на животните и почти невидимите промени в сезоните. Хора, които внимателно слушат птиците, шума на дърветата, стъпките на таралежа и за тях той е много по-близко и понятно същество от преминаващите по голямото шосе французи и шведи в лъскавите си коли.
В „Страх“ главен герой е също един герой, който не е одушевен на пръв поглед – това е воденицата. Всъщност тя е в центъра на съдбите на много хора и събития и така става фокус на промените, които се случват с тях. Горчиво-смешна и леко приказна, това е типична за времето история на стара воденица, която от най-важното място в селцето, от където тръгва хляба, постепенно опустява и се превръща в битово ханче, в което сервират псевдо-битови манджи. Воденици днес нямаме, но ханчета от този сорт все още се срещат край пътищата.
„Спомени за коне“ е една от най-красивите и мъдри истории в творчеството на Радичков, в българската литература, а струва ми се и в световната. Неуспехът на мисията да се извоюва нобелова награда за този велик разказвач приживе, е лишила потенциално милиони хора по света от удоволствието да открият за себе си Радичков и – което е по-важно – да открият себе си в него.
Конете в повестта реферират към една известна случка от детството на автора. Като малко дете той, стреснат от едно куче, спира да говори, онемява. Един ден отвързани коне връхлитат него и майка му на един мост и Радичков проговаря отново. Този епизод е част от историята, но малка част. Много такива малки истории има у Радичков – при него, както и в Талмуда, всеки човешки живот е един свят. „Спомени за коне“ разказват за един летен ден, заключен между изгрева и залеза, но в този ден е събран целия свят – с малките и големите, живите и мъртвите, щастието и тъгата, изгубеното и намереното. Това сгъстяване на събитията прави и чувствата силно концентрирани и книгата се чете със буца в гърлото и веднага ми се прииска да я започна отначало, защото това е като връщане в детството на село при бабчето, а днес вече нямам нито село, нито баба, нито детство…
Радичков е разказаното детство, с безвремието и вечността на щастието. Не може да съществува по-лятна книга.