СТРАННАТА КРАСОТА НА ЪРУИН ОЛАФ

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Малко над 60 годишен, успешен еднакво много и като провокативен фотограф, и като мечтателен художник с фотоапарат, Ъруин Олаф е вероятно най-известният съвременен холандски фотограф. Толкова по-необяснимо е, че едва в момента в Германия за първи път се провежда негова голяма ретроспективна изложба, а част от нещата в нея вече сме виждали в София на голямата изложба на Олаф в двореца преди няколко години.

В Кунстхале Мюнхен изложбата на Ъруин Олаф има амбицията да проследи подробно целия му творчески път, като завършва с инсталация, създадена специално по повода. Изложбата с красноречивото име „Странна красота“ показва всички аспекти от работата на Олаф.

В началото е показана художествената фотография, която е направена със специална сценография. Олаф е майстор на този вид постановки в кадър, като работи с много известни сценографи и гримьори за тези серии. В снимките му има провокация и история, в която никога няма нито ясен край, нито поука – това е оставено на гледащия. Още по-ясно това личи във видео инсталациите му. Например двете кратки филмчета „Изгрев“ и „Залез“, които са показани едно до друго. И двете са заснети в черно-бяло и в стилистиката на ХІХ век, но едното е изцяло в бялата гама, другото в черната.

Политиката и социалните теми също са много застъпени в работата на Олаф, като това стига чак до настоящата Ковид криза. В аудио гайда към изложбата Олаф казва, че много често творбите му се раждат от неговия гняв. Така например през 2016 година той създава инсталацията „На една ръка разстояние“ провокиран от новината, че статуите в Рим трябва да бъдат покрити, за да не скандализират арабските туристи. Инсталацията включва обгорена статуя на гола жена и видео, на което се вижда как статуята гори.

Вдъхновението му често идва от картините на старите майстори. Още като млад фотограф той се вдъхновява от автопортретите на Рембранд и така създава поредица снимки на красиви млади мъже с дамски шапки. Този проект е сред любимите на фотографа и той работи по него от 1985 година до 2010. Любимият му мотив са шапките, които в миналото, в така наречения Златен век на фламандското изкуство са така красиви, а днес мъжете носят само грозни шапки като бейзболните. Затова той решава да снима момчетата с дамски шапки, като така се заиграва и с дефиницията за това кое е мъжко и кое дамско.

В началото на ХХІ век Ъруин Олаф започва да експериментира с дигиталните изображения и да ги манипулира, разказвайки истории на ръба на реалното. Първата известна серия снимки от тази поредица е „Кралска кръв“ от 2000 година – показвана в София – където Олаф пресъздава различни известни жертви на покушения и атентати от Сиси до принцеса Даяна. Според Ъруин Олаф славата на големите жертви се дължи в еднаква степен на трагичните събития, които са ги застигнали, но също и на манията на съвременния свят към младост и красота – това прави култови фигурите на Джаки Кенеди, Даяна и така нататък. Какво виждаме на тези снимки е абсолютно индивидуално и зависи от това доколко сме позволили съвременната митология да повлияе на преценката ни. Силата на въображението в съвременното общество е тема, която много силно резонира със снимките на Олаф.

Една от любимите ми серии се нарича „Тъга“. На снимките от нея различни хора седят мълчаливо и сякаш безучастно – никой от тях не плаче, нито е застинал в мелодраматичен жест. Тъгата е нещо много по-всеобхватно и затова разтърсващо – тези хора живеят в безвремието на своята печал, която сякаш няма начало и няма край. Струва ми се почти фантастично трудно това да се предаде само с една снимка. Същото е и с поредицата снимки „През ключалката“, на които се виждат хора, които сякаш знаят, че някой ги наблюдава и предават и на зрителя усещането, че е воайор. Залата с тези серии е може би най-въздействащата на изложбата.

Погледът на Ъруин Олаф върху голите модели в изкуството е на моменти много забавен, като той пародира различни клишета от класическото изкуство. В периода 2012 - 2018 година фотографът напуска студиото си и започва проект, който включва преосмисляне на три избрани от него дестинации – Берлин, като символ на противоположностите, Шанхай – като символ на самотата в големия град и Палм Спрингс като символ на лукса, създаден абсолютно изкуствено насред пустинята. За този проект той снима на място, на различни локации в градовете и абсолютно точно показва в картини онова, което Олаф разказва за идеите си.

Проектът му, направен специално за изложбата и сниман в Баварските и Австрийските Алпи на име Im Wald (2020) също е направен по модел на картина. Основните му вдъхновители са творци от ХІХ век като Каспър Дейвид Фридрих, Арнолд Боклин и Франц фон Ленбах от Мюнхен. Съчетани с уникалния дар на Олаф да улавя светлината, снимките му са като картини сами по себе си. За да разграничи работата си от картините, Олаф снима серията си в планината в ретро черно-бяло, леко в кафеникаво. Това е последната част от изложбата, а в края на аудио гайда Ъруин Олаф казва, че се надява, че с тази изложба е показал онова, което го движи напред в живота и че не е бил прекалено отегчителен и се смее. Смехът му е прекрасен финал.