Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Берта Моризо, "Летен ден" (1879)
Краят на лятото е особено време – малко тъжно, но също така прекрасно, все още слънчево бляскащо и пронизително красиво. Трудно е да се улови всичко това на платно, но кой друг освен импресионистите може да разкаже за августовската меланхолия със светлина, зеленина и сенки. Картината на Берта Моризо „Летен ден“ е пример за такава късна лятна история.
Берта Моризо е една от малкото известни жени сред импресионистите и в картините й често има разказано много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Така е и в този случай. В картината „Летен ден“ има закодирани поне три невидими истории – артистична, социална и политическа.
На пръв поглед това е просто една красива лятна картина. Две дами в лодка плуват сред бляскави води. Пейзажът е от парка в близост до дома и ателието на Берта, където тя често рисува на открито. Едната жена, в син жакет и сламена шапка, гледа към водата, а другата е обърната право към зрителя.
Странното синьо.
За нас тази картина е абсолютно нормален летен пейзаж, с характерните му цветове, но за средата на 19-ти век той е напълно нетипичен.
Берта рисува картината в епоха, когато на пазара едва се появяват боите в туби, които позволяват на художниците да рисуват на открито. Боите в туби са лимитирани цветове, които не покриват цялата цветова гама. Например синият цвят на жакета на едната жена се появява едва през 60-те години на ХІХ-ти век. Също толкова авангарден е и жълтият цвят на шапката.
Отделно от това има цветове, които импресионистите отричат напълно, а Берта Моризо използва в картините си. Камий Писаро дори заявява, че завинаги е изхвърлил определени цветове от палитрата си. Берта обаче се учи главно от картините на Коро и щедро използва бяло и сребристо, както и наситено зелено. С тези цветове тя довършва картината, добавяйки мазки тук и там, за да свърже цветовете в едно.
Странната рисуваща жена.
Самата гледка на жена, рисуваща на открито, е абсолютно скандална по времето на Берта. Това обаче не я смущава ни най-малко. Родена в семейство на богати родители, Берта от малка получава отлично художествено образование. Майка й е потомка на Фрагонар и вижда от рано в двете си дъщери – Берта и сестра й Едма – художествен талант. Берта се учи от Едуар Мане, а по-късно се омъжва за брат му Йожен, който честно преценява кой е по-талантливият в семейството и изоставя кариерата си на художник, за да помага на жена си. Това спасява отчасти Берта от съдбата на нейните съвременнички, чийто живот на омъжени жени прилича на домашен арест. Въпреки тази свобода, има само няколко картини, за които е ясно, че тя е рисувала на открито и тази е една от тях. Със сигурност около нея е имало достатъчно зяпачи мъже и деца. Това до голяма степен обяснява и стреснатия вид на жената, която гледа към зрителя.
Един век борба за собственост.
Юридически, това е една от най-оспорваните картини в Обединеното кралство. Първоначално картината е собственост на ирландския дилър на изкуство Хю Лейн. Разгневен на ирландските власти, които пречат на работата му, той завещава цялата си колекция на Националната галерия в Лондон. Лейн умира през 1915 година, удавен при потъването на „Луизиана“. Картините, които притежава, 39 на брой, са изпратени в Лондон. След това се оказва, че той е добавил в завещанието си клауза, която обезсилва това нареждане. Тази клауза обаче е добавена без свидетели и съдът отказва да я признае. Започва дълъг процес, известен и до днес като „Завещанието на Хю Лейн“. Отчаяни, ирландците стигат до там, че на 14 април 1956 година двама студенти изнасят демонстративно картината на Берта Моризо от Националната галерия, а отпред ги чакат нарочно поканени журналисти, за да ги снимат. Картината напуска галерията, но какво да правят с нея похитителите й не знаят, така че я оставят анонимно в посолството на Ирландия. Английското правителство не им повдига обвинения, за да не ги направи национални герои, а и да не се поставя акцент върху несъществуващата охрана в музея.
Казусът с картината е неразрешен и до днес.
コメント